петък, 23 декември 2011 г.

Драскотина 12-ста "Една история разказана по чорапи"

Беше на шест, малка и нежна госпожица. Нямаше майка нито баща, беше съвсем самичка и й оставаха няколко месеца докато навърши седем години и я преместят в друго сиропиталище. Това беше последната й Коледа с познатите и единствени близки хора, които имаше, а именно лелите от дома и няколко приятелчета споделящи нейната съдба. Всяка от последните три години с помощта на лелите от дома за сираци в който живееше, пишеха едно и също желание до Дядо Коледа! - Майка!! Искаше той да й донесе, майка. През прозорчето на малката си стаичка, която делеше с още седем деца, наблюдаваше отсрещната детска градина. Гледаше как майките и татковците всеки ден взимат децата си, целуват ги по челата, а те им правят номера, тръшкат се по земята или им се сърдят. Мислеше си, че ако си има майка или татко никога, ама никога няма да прави така, като другите деца. Всеки път ще се хвърля на врата им, когато идват да я вземат и няма да иска да ги пусне дори за миг. Копнееше за семейство и стискаше все по-силно вече омършавялата си кукла, подарък от една мила жена, която бе дошла миналата година пак по Коледа да им донесе подаръци. Малката не искаше куклата, искаше жената да й стане майка... Накрая взе сърдито подаръка и се скри в малкото гардеробче, не излезе от там почти цял ден. Тази година успя сама да напише едното си желание до белобрадия старец - Майка! но този път прибави и още едно - Ако не ми донесеш майка, тогава да не пораствам, за да не ме местят! Заспа докато пишеше писмото и засънува....

Снежинки танцуваха по лицето й, разтапяха се докоснеха ли топлата й кожа и се стичаха като сълзи по зачервените й бузи. А тя стоеше по чорапи в снега, загледана нагоре към черното небе, от което се сипеха милиони милиони малки бели чудеса и се усмихваше, а казваше, че не обича да вали сняг... До нея за ръка я държеше млада и красива, най-най-красивата жена на света - нейната майка и слагаха нос на снежният човек, който току що двете бяха направили. Майка й я целуна и подкани да влизат в къщата, най-най-прекрасната къща на света - тяхната! Отръскаха глави от снега и влязоха на топло да пият горещ шоколад и да четат любимата й книжка 'Малкият Принц'.
А снегът продължаваше да се сипе и да дарява с бяла надежда всеки до когото се докоснеше...

петък, 16 декември 2011 г.

Драскотина 11-ста "Вятърът на промяната"

Облече черното си кожено яке, сложи черните си слънчеви очила, огледа се за последно наоколо и яхна черният си мотор, на който се чувстваше като у дома си. Метна ключовете от къщата зад гърба си и потегли като повече не се обърна назад. Отдавна му се искаше да направи това, привидно да захвърли всичко, но по-скоро да започне на чисто и надалеч. Не бягаше, не, просто не оставаше на старото място, пълно със толкова спомени и болка за жалост. Не беше толкова лошо да си сам, хората на този свят идваха сами и си отиваха сами, не беше толкова страшно и през съзнателният си живот понякога да изберат отново самотата. За някой свобода и възможност да се съсредоточат в нещо различно, за други тежест. Той не я чувстваше като тежест, беше му добре сам със себе си. Беше решил да се премести в планината и да си има вълк. Не, че не харесваше хората, но с животните определено се разбираше доста по-добре. Пътувайки по пътя се отби да хапне нещо в един крайпътен ресторант, имаше голяма група мотористи спрели се също да презаредят. Той бе по-скоро единак, но все пак се запозна с един загледал се в мотора му. Посъветва го ако иска да стигне далеч с тази машина да я постегне малко и да я лъсне, все пак тази красота не бива да се крие. Изпиха по бира и всеки продължи по пътя си, реещ се сред вятър и блъскащи се нещастни мушички намиращи смъртта си в каската. Вечерта спря в най-близкия град да пренощува, там се запозна с Лола. Весела, забавна, свежа девойка, с която сподели вечерята си. Приказката и глътката така им вървеше, че не усетиха кога се напиха жестоко и не бяха сигурни кой кого носи по пътя към хотела. Спряха се пред едно тату студио. След няколко часа болка, той излезе с огромен огнен орел на гърба си. Винаги бе искал да го направи, но до сега не бе си дал смелостта, а и Лола държеше ръката му, докато татуиста забиваше игличката, а и като си пиян не те боли толкова. На сутринта отпраши с измития си черен и лъскав прекрасен чопър, взел живота си в ръце, да се изгуби някъде в залеза, а орелът ще пази гърба му.

четвъртък, 8 декември 2011 г.

Драскотина 10-та " Дъждовна история за Блонди"

Валеше проливен дъжд, нямаше почти никой по улицата, всеки като видеше, че почва да вали се покриваше и не си показваше носа докато не спре. Той обаче не беше такъв. Често, когато валеше излизаше да се разходи под дъжда, с ръце в джобовете, бавно се наслаждаваше на всяка капка, която падаше върху него.
И този ден бе така, разхождаше се спокойно под проливния дъжд, подритвайки една червена капачка от Кока-Кола през повечето си път. Под мишница носеше книга, която току що малко преди да завали бе купил от един старец, който продаваше книги на улицата. Стара, леко мръсна и доста силно миришеща на мухъл и старо мазе, но я взе, купи си я, струваше 3 лв. Сбираше три разказа на ралични писатели, дядото му каза, все класици, много добри писатели, американци, чел съм я преди 30 години, не си спомням какви бяха разказите, ама няма да съжаляваш.... Е какво пък, добре. Докато вървеше по мокрите улици, се опитваше да измие всички шантави мисли, които идваха отново и отново в главата му. Усещаше как животът му пропада, и че той няма желанието да го спре. Закъсняваше за интервю за работа, но и очевидно не бързаше, беше се отказал да ходи, такъв мокър... Седна на една пейка, отвори книгата и се зачете, докато милиони капки капеха от косата му, от пръстите, с които разгръщаше страниците, мокри и слепнати. Истината беше, че не му пукаше, не му пукаше за нищо, просто правеше това, което иска. Първият разказ не ставаше. Боже, беше истинска глупост, отвори най-отзад на третия, понякога обичаше да чете книгите отзад напред, зачете се в първите му редове, но и него не го биваше. Вторият разказ обаче му се стори сносен. За Блонди, един застаряващ боксьор, който се влюбва безумно в едно прекрасно момиче, бивша куртизанка, сега негова жена, но я убиват, той търси убиеца й и докато го търси друга млада красавица се влюбва в него, той спи с нея, но не я обича, търси убиеца на своята истинска но мъртва любима. Накрая го убиват, разстрелват го същите, които са убили жена му, с последни сили той пада и умира в ръцете на две госпожици, които толкова се ужасяват от случилото се, че хвърлят тялото му в морето от прозореца на квартирата си. Новата му любима тръгва да го търси, намира момичетата и те и казват, че той сам е скочил в морето, бълнувайки за някаква жена. Докато й разказват това влюбената в Блонди жена скача и полита и тя към студените прегръдки на морските вълни. Луда история... идеална да я прочетеш в дъждовен ден. Стана от пейката усмихна се и влезе в първият антикварен магазин за който се сети, подаде я на мъжа зад малката масичка и просто си излезе. Якето му още миришеше на мухал, а в главата му кънтеше историята на Блонди застаряващият боксьор...

петък, 2 декември 2011 г.

Драскотина 9-та " Безсъници в... града"

Не си чувстваше устните. На мястото си ли бяха? О да, но бяха изтръпнали!
И по-добре, така не усети кога той я захапа по тях. Залитна, избута го настрани и се опита да се затича... Краката не я слушаха, бяха тежки, като олово и ужасно я боляха.
Милиони куршуми ли имаше в тях, по дяволите? Първо единия, после другия, ляв, десен, ляв, десен повтаряше си без да спира да се движи. Спре ли, няма да може повече да тръгне изобщо. Чувстваше се, като зомбитата от филмите, които нямат много координирани движения! Но какво всъщност стана? Защо се чувстваше така или по-скоро, защо почти нищо не чувстваше от тялото си? Имаше звезди и всичко се завъртя...

Беше твърдо, студено, миришеше странно, на цимент, на прах, на коли, на....
Между зъбите си усети как нещо проскърцва. Пясък?!
Рефлективно отвори очи, когато го направи осъзна, че до сега явно е била със затворени. Видя, че всичко е по-високо от нея и че всичко е някак различно от преди секунда или часове, не беше сигурна. Губеше й се представа за време и пространство.
Напълно объркана, лежеше по корем на уличните плочки. По булеварда нямаше никой освен нея. Беше късно.
Главата й бучеше! Ръце и крака на място, леко ожулени, но почнали да възвръщат чувствителността си. Дрехите цели, недокоснати.
Това е добре, много добре!
Май имаше очила или днес си бе сложила лещите? Виждаше замъглено, но като се има предвид разцепващата болка в пулсиращите слепоочия, едва ли би могла да изчисти силуетите и да ги различи дори и да бе с очила.
Надигна се и стана от земята. Подпря се на една витрина, от там я гледаше ледено студен, мъртъв поглед на манекен с облекло от John Galliano.
Инстинктивно бързо се отлепи от витрината, като опарена от нещо, но по-скоро бе от уплаха. Не беше много сигурна от манекена ли се уплаши повече или от собственото си отражение в стъклото, изцапано с кръв. Това нейната кръв ли беше? Кое е по-добре или по-лошо, да е нейната или нечия друга??? Погледна отново в стъклото, през манекена. Имаше огромна кървяща рана и подутина на челото! Ето защо е болката, помисли си. А кръвта е моя. Това е добре, по-добре! По плочките нямаше кръв, нямаше следи, значи не беше я получила от тях. Раната не беше от падането. Питаше се, сама ли се беше ударила някъде по пътя или някой преди това я бе ударил? Нищо не помнеше! За сега! Надяваше се да е само за сега. Приведе се леко надолу, повдигаше й се, но стомахът й бе празен. Искаше да се прибере у дома, каквото й да бе станало, повече от всичко искаше да положи глава някъде и да заспи.
Усети силна болка в ляво... Сърцето й също кървеше!
Сега, просто да затвори очи и да заспи.

понеделник, 28 ноември 2011 г.

Драскотина 8-ма " Желязната плесница 1(Урок)"

Плесницата кънтеше из целия коридор, по каменните стени се плъзгаше остатъчен звук, като бледа сянка. Тя бе притихнала, неиздаваща нито звук, стиснала устни, бесни дяволи точиха нокти в очите й. Сега бе безсилна, но щеше да дойде ден, в който да си отмъсти за пролятата кръв и плесницата. В мига, в който разхлабиха и свалиха оковите й хукна, като диво животно без да поглежда назад, бягаше колкото сили имаше запушила уши. Прикрита от черната перелина на нощта се скри в гората на познатото място, до дървото с две хралупи. От едната измъкна дрехи, мъжки, ботуши и най-добрата си приятелка, нейната рапира. Копнееше за отмъщение, искаше колкото се може по-скоро да види търкалящи се глави в нозете си. Но трябваше да подтисне яростта, мъката и гнева, защото й пречеха на точната преценка, а сега имаше нужда от такава. Ситуацията, в която се намираше бе твърде сложна, за да изкочи и просто да размаха оръжие и ярост и да посече всеки, който й се бе изпречил преди или сега. Зад дървото се появи дядо й, стъпваше толкова тихо, а тя се бе замечтала как коли и беси, че подскочи на 3 см. от земята от страх, когато той сложи ръка на рамото й. Реакциите й бяха светкавични, завъртя се и за миг да го промуши с острието в ръката си.
- Господи, стари човече, какво правиш?! Щях да те намушкам, като едното нищо. Дядо, не се промъквай така!
- Изпробвам усета и бързата ти реакция дете! - усмихнато й каза той.
- Да, и за малко не изпробва и остарата ми рапира. Казвам ти, недей така, не бих могла да си го простя.
- И все пак си още бавна, трябваше да си ме пробола, преди да сложа ръка на рамото ти и да те стресна. Но ти не ме усети! Ако не бях аз, сега можеше да си мъртва. - мъмреше я старецът.
- Ех, дядооо!
Дядо й я прегърна и започнаха да кроят план за отмъщение, макар старецът да се опитваше да я вразуми да отстъпи сега, защото не е достатъчно силна. Но кръвта в младото момиче бушуваше с такава жар, че никой не би могъл да я удържи на едно място, да гледа и бездейства. От дядо си тя можеше да научи много, той бе на половина индианец и бе израснал при индианци. Учеше я да бъде тиха, безшумна като пума, да бъде бърза като ястреб, да предусеща нещата преди да са се случили още, да се вслушва в природата около себе си.
- Всяка тревичка ти говори дете мое, всеки крясък на птицата ти казва нещо важно, научи се да ги слушаш и разбираш. - напътстваше я той.
Само буйният и непримирим характер, който тя имаше не знаеха как да овладеят и това и пречеше за всичко научено.
- Трябва ти спокойствие и тръпение, за да се слееш с природата момиче, а ти си като динамит, като бомба! - укоряваше я дядо й.
(следва продължение)

Драскотина 7-ма " Ядрено прогонване"

Все въпроси ли въпроси... Хората бяха прекалено жадни и гладни за клюкарското меню. Дори и то не им стигаше.
Почука на една от вратите, надяваща се никой да не отговори, за да се вмъкне в стаята и спокойно да изпие своя 'Black Russian'. Черен, като роклята от мека материя прилепваща върху кожа й. Като черните й дълги коси овлядяни в стегнат кок. В това нетипично за нея облекло се чувстваше, като една от жените на Джеймс Бонд, когото междувпрочем изобщо не харесваше.
След минута тишина и второ почукване се вмъкна в тъмната стая. Не търсеше ключа за осветлението, защото нямаше никакво намерение да привлича вниманието, а и гледката през големите прозорци към двора бе по-хубава в прегръдката на мрака. Подлудяваше я тази стегнатост, в дрехите, в косата, в обноските на хората в съседата стая... Разпусна косите си и черни букли се спуснаха по раменете й. Устните й допряха чашата и в главата й се появи нещо отдавна забравено...
"Мразя в моя 'Black Russian',
ледът да е натрошен!
Обичам големи ледени фигури
да охлаждат страстта ми!
Леденият сладък вкус на какао,
да стяга размекналата се водка
под тежестта на жарката нощ!
И ако разлея пет капки по бедрата си,
не понечвай да ги изпиеш от мен.
Мога и сама да задоволя жаждата ни!
Усещам как мощно навлиза в кръвта ми
и мисля е време да поканим 'Mr.White'!
Лесно е! Просто прибави млечната си фантазия...
И ще те изпия до дъно..."
Докато отпиваше, тръпчинка се появи на лявата й буза, спомняйки си за тази стара закачка, която бяха разиграли в един бар с още двама приятели.
Голямата масивна врата се отвори с пухтене, тя повдигна вежди и направи крачка настрани от прозореца, като бързо дръпна тежката плътна завеса пред себе си.
Обувките му тракаха по скъпия, първо качество дървен под.
- С какво се занимаваш? - смело и тихо попита той.
Ама завесата да не е прозрачна, по дяволите, помисли си тя.
- Ядрена физика! - твърдо и тихо отговори и леко излезе изпод завесата.
Обикновено номерът й минаваше, всеки който чуеше това, си намираше основателна причина да напусне колкото се може по-бързо обсега й. А това я устройваше идеално.
- Ела с мен на брега да посрещнем Слънцето. - с усмивка и тих спокоен глас каза той.
- Казах, че се занимавам с ядрена фи-зи-ка! - с леко писклива нотка повтори тя.
- Чудесно, вие ядрените физици не гледате ли изгрева? Трябва да опитате, хубаво е! Ела сега с мен! - продължаваше да се усмихва нежно и да й говори с този тих спокоен глас.
Лека паника започна да притиска "ядреният" й мозък. Той не си тръгваше, не изчезваше като всички останали, за питие, да поздравят мнима позната, да се обадят по телефона, да си напудрят носа...
- Мога да ти разкажа за Ядрения синтез на Слънцето!? - с намигване подхвърли тя.

неделя, 27 ноември 2011 г.

Драскотина 6-та " Светлото нищо"

Живееш сам! Ядеш и пиеш в пластмасови чинии, прибори и чаши, защото последният ти съквартират извхърли всичката порцеланова и стъклена посуда, след като стояха 2-ве седмици мръсни в мивката ви.
След което се изнесе и самият той. Разбираемо!
Каза му да не ти пипа мебелите... Мебелите ти, са кашони пълни със стари книги. Имаш си кашон-маса, кашон-табуретка, кашон-масичка за телевизора, който вече не работи! Имаш пирамида от книги в средата на стаята, която ползваш да си слагаш нощната лампа, но след като ти спряха тока и тя не ти трябва, мина на свещи. Романтично е!
Като те види човек може да се постресне, брада ти заплашително се опитва да стигне пъпа. И всичко това от мързел!? Какво стана след като написа онази теорема?! Всички изгледи бяха за светло розово бъдеще, а ти нещо превъртя май? Отказа на всички големи босове... Онази хубавката героиня стегна багажите и отлетя някъде, не остана да ти бърше сополите. И по-добре, щеше да се чувстваш неудобно, нали все ти стягаха обувките, сега си ходиш бос по цял ден. Обзалагам се на един килограм шунка и 2 литра тъмна бира, че е така. Гледаш ли още мачове, сега като я няма не е ли скучно, няма кой вечно да вика срещу твоя отбор, ей така за спорта, и да ги цели с пуканки и люти чушки. А помниш ли как се хилеше заедно с приятелите ти, докато й показваха героите си от поредната геймърка история... Докато на кутлона загаряше лука за миш-маш. На мен би ми липсвала... Хубаво момиче беше, не мислиш ли ?! Ама на, не можа да те изтърпи, то кой ли би могъл. Трябва да се присъжда Нобелова награда и за това, след като за Математика пък не се (виждаш ли, дори и там се вкарват лични драми!)!

Драскотина 5-та " Руска песен за цигулката"

А той беше на 60-сет. Висок и едър, с побелели коси.
А тя беше нисичка и слаба, с доста години по-малка от него.
Ръката й потънала в неговата едва се забелязваше. Той бе откраднал ръката й от погледа на всички други, само за да я подържи, само за да я поцелува.
Малката й нежна ръка, студена. Рецитираше й стихове, пееше й руска песен за цигулката. Май песента беше тъжна, тя така й не разбра. Не знаеше руски, но звучеше като тъжна песен. Песен изпята от мъж на 60-сет години, обичащ момиче, можещо да му бъде дъщеря. Момиче по-малко от неговите собствени деца. Притискаше ръката й до сърцето си и продължаваше да й пее, допрян до ухото й, затворил очи. От устните му се отронваха стихове, разкриващи несподелената любов на един мъж, неговата болка и тъга. И никой не забелязваше това. Знаещ, че никога не може да я има, той притежаваше само този случайно откраднат миг. Миг, в който всичко бе замряло и само ледената нейна и горещата негова ръка, бяха доказателство за случващото се. Тя леко, но студено се усмихваше и свеждаше поглед, всеки път, когато устните му допираха ръка й. Срамуваше се. Страхуваше се. Не разбираше. Как и защо. А дали той не я бъркаше с някой? С някоя стара негова неосъществена любов?!
Искаше да дръпне ръка и да си отиде, но той я молеше поне още малко да остане с него.
Само още малко да е до него, да му позволи поне това. Просто да седи невинна и мълчалива, а той да гали и целува нежно ръката й.
Пеейки й, тъжна руска песен за цигултата.

събота, 26 ноември 2011 г.

Драскотина 4-та " Да изчезнеш за ... 8 часа"

Мъжът с дългите кестеняви коси ужасно бързаше и нервничеше. Качи я на влака, метна куфара и ръчната й чанта небрежно, върху багажните решетки на купето. Едва доловимо докосна с устните си нейните и изчезна мигновено, оставяйки я да се пита дали го чу да казва поне "Довиждане"! Тя погледна през прозореца навън перона, но нямаше и помен от него, сякаш се бе изпарил. Оставаха още 15-сет дълги и тягостни минути, докато влака тръгне. Странно, бе работен ден, а купетата на вагона бяха почти празни, но това я устройваше напълно. Задушаваше се в пряк и в преносен смисъл от много хора на едно място. От една книжна торбичка извади все още топлият хот дог и го загриза с лек неприязън. Не бе гладна, но трябваше да хапне нещо, за да не припадне. Не беше яла повече от 24 часа. Беше сама, и се чустваше ужасно изгубена. Накапа дънките си с кетчуп, а седящото срещу нея момиче я гледаше от горе до долу със студен и мълчалив поглед. Тя стана да се почисти, тоалетната бе по-мизерна и от тази на самата гара затова остана в коридора да търка единственият си чифт дънки, който имаше в момента. Оставаха още 5-ет минути, но искаше да си вземе кафе, главата я болеше и не беше много на себе си. Успя да се качи малко преди началника на влака да свирне със свирката си. Седна на седалката си във все още почти празното купе. Телефонът й я стресна със силен звън, побърза да вдигне, като се надяваше да е той... да е забравил да й каже нещо хубаво и важно! Беше най-добрата й приятелка, каза й, че скоро се прибира и затвори телефона си. Влакът тъкмо бе потеглил, отпусна глава на облегалката и затвори за миг очи. Лек трус разля малка част от кафето й по нея. Оф и това ли сега, сякаш не й стигаше всичко останало. Момичето със студен поглед се изхили и прикри с ръка устните си забивайки поглед отново в кръстословицата си. Майната му, помисли си тя, майната му на всичко. За секунди поглеждайки надясно забеляза, че седалките са 6-ст и червени, на идване бяха 8-сем и сини... По дяволите беше объркала класата. Билетът и показваше 2-ра класа, а той я бе набутал в 1-ва. Едва успя да свали багажа си. Нарами всички чанти, куфара, кафето и се отправи да търси класата отговаряща на билета й, преди да е дошла проверката.
Влизайки във вагона за "простолюдието", трудно се разминаваше в коридора от хора и багажи. Нямаше свободно място в 4-ри от купетата, през които мина.
- И какво сега? - мислеше си тя. Права в коридора ли ще пътувам, разстоянието е дълго, мамка му!
Насреща й се зададе кондукторката и се започна едно ровене из чантите... Къде да му се незнае си бе забутала билета пък сега. Започна да се изнервя и ужасно се притесни.
Може ли в тази лудница да го е изпуснала някъде! По дяволите, може разбира се, днес не й беше ден, защо не!
Кондукторката и каза да не се притеснява, че ще я почака и че след нея в едно от купетата има 2-ве свободни места. Продупчи й след секунда намереният смачкан в джоба й билет и едва се разминаха в тълпата. Задъхана си замъкна тежкия куфар и седна с пуфтене на едното свободно място. Беше истинска лудница около нея, мястото бе по средата и бе обградена навсякъде от хора.
Връщането й се стори по-бързо... и слава Богу!

Драскотина 3-та " Изповедта на една убийца"

Мразех съпруга си!
Всяка нощ щом загасях лампата и си легнех до него, той вече бе потънал в дълбок сън.
Аз оставах до късно, четях пред камината, слагах още някое дърво за да ни е топло, после изгасях свещите, нахранвах кучето и разчесвах козината му. Грижех се за всичко, мислех за всичко, но най-вече не мислех за себе си. Той често бе много изморен, лягаше рано, ставаше рано. Нямаше време за нищо, нямаше време и за... мен. Заспивайки до него всяка вечер, ми се въртеше една и съща мисъл в главата. Затворех ли очи, отпусната на леглото в мрака, си представях, как в ръката си държа острия бръснач с дръжка от слонова кост, подарък от дядо за 17-ят ми рожден ден. Направен бе лично от възрастен абориген, подарък за дядо ми, когато бил изпратен някъде в Африка да се бори с маларийната треска.
С един лек, но смел замах с лявата ръка, си представях как прерязвам тихо гърлото на съпруга си! В съзнанието си виждах как бавно, но сигурно, цялата му арогантност и жлъч се излива от него, проточвайки се върху белият ни килим на люлякови цветчета... Сигурно с дни щеше да ми се наложи да чистя кръвта, но щеше да си заслужава. Да, исках да прережа гълото му, всяка нощ.
Обичах съпруга си!
Обичах да го гледам когато спи! Така спокоен, така нежен.
Обичах да гледам как в тъмнината гърдите му се надигат и спускат спокойно и равномерно, в дяволски ритъм. Обичах да усещам как пулсира вената на врата му, по-силно от на всеки друг мъж, с който съм била. Красивите му клепачи с дълги извити мигли, трепкаха над очите с цвят на зелен горски мъх върху кора на стар дъб.
Обичах разпилените му дълги светлокестеняви коси, които гъделичкаха носа ми, докато слушах ударите на черното му вълчо сърце.
И тази тишина... Заспивах в унес.
На сутринта се събуждах, с пълни сили за новият ден. Правех закуска, кафе за мен, чай за него и пазех тишина да не го събудя по-рано. Играех с кучето ни Макс и се разхождахме с наслада в ранните утринни пари. А той все бързаше за работа, не се засичхме често сутрин. Не разбирах кога е излязъл, не разбирах понякога дори, кога се е прибрал вечер, докато не легнех на леглото и не усетех, че не съм сама в него. Докато не легнех до мъжа си, с една единствена приспивна мисъл...
Обичах съпруга си!

Килимът така и не се изчисти...

петък, 25 ноември 2011 г.

Драскотина 2-ра " Пич, къде ми е колата"

Колата й беше потрошена!
Боята бе напукана, на места олющена, зловещо издрана! Смачканите ламарини висяха от лявата страна... Стъклата на прозорците липсваха, предния капак също го нямаше. Кълба дим се носеха из въздуха, задницата бе брутално смачкана.
Две от гумите бяха отписани, с по няколко железни шипа в сърцевината, друга се търкаляше някъде по пътя. Радиото пращеше, стържеше някаква агресивна песен или поне като такава звучеше от едната останала тонколона. Колата се въртеше по капак... Седеше в смърдящият си на бензин някога прекрасен Морган' и не можеше да го остави. Не можеше да изостави своя "спейсшип"... И те летяха двете...
Повтаряха й, че тази кола не я бива за състезания...
Размърда очи, отвори ги... Беше в болнична стая, цялата потрошена, нямаше музика, само режеща болка в главата й. Не можеше да помръдне, ръцете й бяха набодени като вуду кукла, всякакви тръбички стърчаха от къде ли не, някакви апарати пищяха, пиип - пиип - пиип. В стаята влезе млад красив приц на бял кон... Докторът с бяла престилка и разказа какво се бе случило. Разказа й за катастрофата. Каза й, че ще се възстанови, но това ще отнеме доста време, каза й че има поражения, които никога няма да се оправят. Тя питаше само как й е колата.
- За скраб е, за нищо не става вече, не мисли за нея! Важното е, че ти си жива!
- Не... и аз съм за скраб докторе, също като нея...

вторник, 22 ноември 2011 г.

Драскотина 1-ва " Книга за книгата"

1.
Усещаше нещо като гъдел. Топли и влажни пръсти прелистваха лист по лист от страниците й. Това беше нещо ново, всъщност всичко беше ново.
Леко спомените започнаха да се възвръщат. А как започна всичко...

Професорът носеше отварата, върху която работи 74 часа 52 минути и 19 стотни, в малко джобче отстрани на изцапаната си престилка. Почти потичваше по коридора към стаята си. Все пак ръцете го сърбяха да опита, дали пък няма да се получи нещо.
Ако не друго, поне фойерверки да има! Той обичаше фойерверки, това бе единственото нещо, което все още го радваше! Извади шишенцето и с треперещи влажни ръце капна три-четири капки от течността, върху книгата на плота до нощната лампа.
Стисна очи. Червеникавата светлина от лампата не премигна, както очакваше той, земята под краката му не се разтресе, въздуха не замириса на нещо по-различно от парфюма на жена му, с който пръскаше стаята всеки ден, след като тя го напусна.
Тоест, нищо различно не се случи след проведеният експеримент и той остана дълбоко разочарован. Разочарован от себе си, от живота, от жена си.
Питаше се, защо ли пък от жена си! Той и само той бе виновен, че тя го напусна така скоро. Лекарството му пак не се получи, тя просто нямаше избор и го напусна с усмивка и леко навлажнени очи. Погали го по измъченото небръснато от седмици лице и за пореден път го помоли да не се обвинява. Да прости на себе си и на нея.
Издъхна в ръцете му, както винаги бе желала.
Професорът имаше навика да си говори сам, след дългият работен ден, прибирайки се в празната си къща. Вадейки спомените си всяка нощ, той сякаш отново беше с нея, с прекрасната си мъртва съпруга. Спомняше си как жена му приготвяше горещ черен шоколад и в чашите капваше малко коняк. Сядаха заедно да изпият шоколада и да се посмеят на кафявите си мустаци.
Говореше ли говореше... ту на нея, ту на себе си.
Само така успяваше да превъзмогне всеки следващ ден без нея.
Книгата на нощното шкафче се размърда! Червената светлина правеше сянка по стената на нещо, което сякаш се разтърсваше от попаднала течност отгоре му.
Професорът се обърна леко смутен към шкафчето и взе книгата в ръцете си. Отвори първите й страници и пръстите му се спуснаха по листа надолу.
Книгата чу шепота на мъжа в стаята и усети болката му.
(следва продължение)