петък, 23 декември 2011 г.

Драскотина 12-ста "Една история разказана по чорапи"

Беше на шест, малка и нежна госпожица. Нямаше майка нито баща, беше съвсем самичка и й оставаха няколко месеца докато навърши седем години и я преместят в друго сиропиталище. Това беше последната й Коледа с познатите и единствени близки хора, които имаше, а именно лелите от дома и няколко приятелчета споделящи нейната съдба. Всяка от последните три години с помощта на лелите от дома за сираци в който живееше, пишеха едно и също желание до Дядо Коледа! - Майка!! Искаше той да й донесе, майка. През прозорчето на малката си стаичка, която делеше с още седем деца, наблюдаваше отсрещната детска градина. Гледаше как майките и татковците всеки ден взимат децата си, целуват ги по челата, а те им правят номера, тръшкат се по земята или им се сърдят. Мислеше си, че ако си има майка или татко никога, ама никога няма да прави така, като другите деца. Всеки път ще се хвърля на врата им, когато идват да я вземат и няма да иска да ги пусне дори за миг. Копнееше за семейство и стискаше все по-силно вече омършавялата си кукла, подарък от една мила жена, която бе дошла миналата година пак по Коледа да им донесе подаръци. Малката не искаше куклата, искаше жената да й стане майка... Накрая взе сърдито подаръка и се скри в малкото гардеробче, не излезе от там почти цял ден. Тази година успя сама да напише едното си желание до белобрадия старец - Майка! но този път прибави и още едно - Ако не ми донесеш майка, тогава да не пораствам, за да не ме местят! Заспа докато пишеше писмото и засънува....

Снежинки танцуваха по лицето й, разтапяха се докоснеха ли топлата й кожа и се стичаха като сълзи по зачервените й бузи. А тя стоеше по чорапи в снега, загледана нагоре към черното небе, от което се сипеха милиони милиони малки бели чудеса и се усмихваше, а казваше, че не обича да вали сняг... До нея за ръка я държеше млада и красива, най-най-красивата жена на света - нейната майка и слагаха нос на снежният човек, който току що двете бяха направили. Майка й я целуна и подкани да влизат в къщата, най-най-прекрасната къща на света - тяхната! Отръскаха глави от снега и влязоха на топло да пият горещ шоколад и да четат любимата й книжка 'Малкият Принц'.
А снегът продължаваше да се сипе и да дарява с бяла надежда всеки до когото се докоснеше...

2 коментара:

  1. Много истинско...и много тъжно.

    ОтговорИзтриване
  2. Да, доста тъжно се получи май, но все пак ...

    Безкрайно съм благодарна на съдбата, че нямам тази орисия, като на малкото момиченце от разказа ми, но уви съм виждала доста такива, докато бях в Червен Кръст.

    ОтговорИзтриване