понеделник, 28 ноември 2011 г.

Драскотина 8-ма " Желязната плесница 1(Урок)"

Плесницата кънтеше из целия коридор, по каменните стени се плъзгаше остатъчен звук, като бледа сянка. Тя бе притихнала, неиздаваща нито звук, стиснала устни, бесни дяволи точиха нокти в очите й. Сега бе безсилна, но щеше да дойде ден, в който да си отмъсти за пролятата кръв и плесницата. В мига, в който разхлабиха и свалиха оковите й хукна, като диво животно без да поглежда назад, бягаше колкото сили имаше запушила уши. Прикрита от черната перелина на нощта се скри в гората на познатото място, до дървото с две хралупи. От едната измъкна дрехи, мъжки, ботуши и най-добрата си приятелка, нейната рапира. Копнееше за отмъщение, искаше колкото се може по-скоро да види търкалящи се глави в нозете си. Но трябваше да подтисне яростта, мъката и гнева, защото й пречеха на точната преценка, а сега имаше нужда от такава. Ситуацията, в която се намираше бе твърде сложна, за да изкочи и просто да размаха оръжие и ярост и да посече всеки, който й се бе изпречил преди или сега. Зад дървото се появи дядо й, стъпваше толкова тихо, а тя се бе замечтала как коли и беси, че подскочи на 3 см. от земята от страх, когато той сложи ръка на рамото й. Реакциите й бяха светкавични, завъртя се и за миг да го промуши с острието в ръката си.
- Господи, стари човече, какво правиш?! Щях да те намушкам, като едното нищо. Дядо, не се промъквай така!
- Изпробвам усета и бързата ти реакция дете! - усмихнато й каза той.
- Да, и за малко не изпробва и остарата ми рапира. Казвам ти, недей така, не бих могла да си го простя.
- И все пак си още бавна, трябваше да си ме пробола, преди да сложа ръка на рамото ти и да те стресна. Но ти не ме усети! Ако не бях аз, сега можеше да си мъртва. - мъмреше я старецът.
- Ех, дядооо!
Дядо й я прегърна и започнаха да кроят план за отмъщение, макар старецът да се опитваше да я вразуми да отстъпи сега, защото не е достатъчно силна. Но кръвта в младото момиче бушуваше с такава жар, че никой не би могъл да я удържи на едно място, да гледа и бездейства. От дядо си тя можеше да научи много, той бе на половина индианец и бе израснал при индианци. Учеше я да бъде тиха, безшумна като пума, да бъде бърза като ястреб, да предусеща нещата преди да са се случили още, да се вслушва в природата около себе си.
- Всяка тревичка ти говори дете мое, всеки крясък на птицата ти казва нещо важно, научи се да ги слушаш и разбираш. - напътстваше я той.
Само буйният и непримирим характер, който тя имаше не знаеха как да овладеят и това и пречеше за всичко научено.
- Трябва ти спокойствие и тръпение, за да се слееш с природата момиче, а ти си като динамит, като бомба! - укоряваше я дядо й.
(следва продължение)

Няма коментари:

Публикуване на коментар