понеделник, 23 април 2012 г.

Драскотина 23-та "Не изчезвай, моя прекрасна Стела"

С всяка снимка Стела* ставаше все по-прозрачна. Погледна към ръцете си, сякаш плавно се изпаряваха. Изчезваше пред обектива му. Индианците вярваха, че с всяка снимка фотоапарата поглъща част от душата ти, а в един момент, когато не е останало вече почти нищо от нея, започва да изчезва и тялото.
- Спри! Спри да ме снимаш!
Но вече беше късно...

***
По стените в старата лятна къща, бягаха причудливи красиви форми, светлини от полуизгорели свещи запалени от часове. Пръстите му играеха по леко голите й рамене, един по един бавно смъкваха всяка пречка по пътя си, за да достигнат до меката й топла плът. Отметна настрани косата й и жадно впи устни във крехкия й врат. Погълна аромата й и затвори очи... Русолявия лек мъх по тялото й настръхна, усети как краката й започват да треперят. Фотоаратът в ръката му издаваше онзи пленителен звук "щрак щрак", неспиращ да снима тялото й от всевъзможни ъгли. Всеки детайл, всяка извивка, всяка сянка. Изведнъж той се обърна и неочаквано я зашлеви силно, след което навря обектива в лицето й. Грубо, неподправено, желаещ да запамети разочарованието в изражението й, изненадата и сълзите напиращи по ръбчето на очите, готови всеки момент да се изтъркулят. Плъзна едната си ръка по бедрата й, плъзна я по вътрешността им, докато другата продължаваше да държи апарата и да снима. Руменина затанцува по бледите й скули, прехапа сочните си устни с цвят на узряла череша. Този момент му хареса! Блъсна я на леглото, като в същия миг улови и запечата разпилените й като пламък коси във въздуха, виждайки го като на забавен каданс. Помоли я да направи нещо за него, помоли я да докосва сама тялото си заради него, като й обеща, че ще я направи безсмъртна. Отдалечавайки се от нея, приближи око до визьора и притихна. Погледът й гореше, крещеше нещо между ярост, възбуда и лек срам. Взе коприненият си шал от пода, ръчно рисуван с азиатски мотиви, деликатно и много бавно обви с него перфектно оформените си гърди така, че зърната й съвсем леко прозираха и изпъкваха загатвайки за себе си. Друга част обви и прикри голият й венерин хълм, оставайки стегнатите й изящни бедра напълно открити. Извиваше предизвикателно гъвкавото си тяло под звуците на релаксираща музика от Изтока. Пушекът от ароматните клечки се обвиваше сякаш заедно с музиката около нея и я правеше така мистична. Той се усети, че не снима! Бе застинал като в транс и я гледаше попивайки всяко нейно плавно движение. Проследяваше като омагьосан, всеки танц на фините й ръце, които сякаш подканваха... "Ела". Устоя на изкушението с огромно усилие и вдигна отново фотоапарата, не биваше да изпуска този вълшебен момент, който никога нямаше да се повтори. Струваше му се божествена, когато черните й коси на моменти падаха върху пламтящите й изразителни очи. След миг осъзна, че тя започва да му се губи от фокус. Наместваше обектива с развълнувани ръце, като се опитваше да изясни фокусното разстояние, но тя продължаваше да стои някак размазана и нереална през окуляра. Погледна я с невъоръжено око...
Стела, любимата жена пред него, изчезваше бавно, разпръсквайки се като миниатюрен звезден прашец...

*Стела - (Stella от лат.) означава Звезда

петък, 20 април 2012 г.

Драскотина 22-ра "Сърдиткото и пролетният дъжд"

"Облаците играеха някаква своя си игра и сякаш питаха: "А това на какво ти прилича?". Превръщаха се в познати на съзнанието форми, променяха цветовете си, убедили слънцето да ги гъделичка с лъчите си и да ги багри. То играеше на криеница с тях, може би защото все му беше скучно, а и беше като малко дете. Бягаше им, те го следваха, а като се разсърди се начумерваше и бързо само се скриваше зад някой от тях... и така до края на деня, докато се умори от тези неспирни и щури пухковци и се оттегли в заслужена почивка от другата страна на въображението. Луната пък, тази така суетна красавица, променяше формата си за да не могат облаците да я скрият, за да е винаги интересна и нова, различна. Да блести насред любимият си кавалер Индиговото небе, с мистична неземна красота, наобиколена от множеството си придворни дами, сияещи обсипани със звезден прашец..."


- Хей! - побутна я котарака. Къде се беше отнесла?
- Ах... ммм, мислех си нещо... - подсмихна се тя, сякаш на себе си.



Нощта тъкмо се бе спуснала, тиха и грациозна, като фина принцеса от Изтока. Потайна, с дълбоки черни очи и шоколадова кадифена кожа, с безброй блестящи светулки по нея... Земята под тялото беше топла, пръста някак мека, а тревата скоро окосена, миришеше омагьосващо на свежи билки и зелено. Гледката спираше дъха на всеки попаднал на това място - висока местност над лудницата долу в града. Светлините на далечните коли, караха въображението да си рисува на воля картини от милиони запалени свещички. Изведнъж едри капки свеж пролетен дъжд докоснаха носа й, гъделичкаха клепачите й, капчиците се затъркаляха нетърпеливи за игра и по лъскавата светло бежово-черна козина на дебелия сиамски котарак до нея, който сърдито сви назад уши и скочи неспокоен на лапите си.



- Ех, стой де Морган! Толкова е хубаво... ухили се и дръпна старият мърморко за опашката.



На мига той изсъска зловещо, а сапфиреноснините му очи просветнаха в червено от мрака, изплъзна се умело от хватката й и побягна в опит да се скрие от враговете си, като усилено тръскаше подгизналата си козина и малките красиви черни лапи. Мразеше дъжда! А тя си лежеше там на земята, спокойна с огромна усмивка върху устните, с ръце под главата, изплезила език, отпиваща от сладките на вкус дъждовни капчици. Лицето й цялото покрито с топъл дъжд сияеше. "Песента на пролетния дъжд не е тъжна. О не, напротив, няма и помен от режещият зловещ леден камшик на вечно сърдитата зима. Сега тя е освежаваща, лека, весела и игрива. Барабани по младите листа на дърветата, закача се и със спящите цветя затворили венчелистчетата си, нахално се опитва да ги събуди за да си поиграят. Песента на пролетният дъжд, подканваща те да танцуваш, да се слееш с дъжда, да станеш част от водата, да станеш вода и ти самият. Кара те да заровиш босите си крака в мократа трева и да се пързаляш. Кара те да се смееш, да усетиш живота в теб и около теб, да забравиш за миг болката, демоните..." Тя отметна мократа коса от челото си, претърколи се два пъти, изпуфтя недоволно и отиде да се погрижи за вече разяреният и подивял сърдитко, котарака си Морган, който съскаше и се мяташе недоволно срещу всяка падаща на земята и върху козината му живителна капчица.



-Хайде, от мен да мине, прибираме се сърдитко! - мокрите й устни му се усмихнаха. Обви треперещият котарак в топла сигурна прегръдка и го целуна, запътвайки се бързо към вкъщи.