Драскотина 38-ма "Златната маска"

Сокът от круша се стичаше по брадичката й докато отхапваше парченцето плод, а думата която неспираше да се върти в главата й бе отхвърляне. Опитваше се да отхвърли мислите за ранна смърт, но това я преследваше и денем и нощем. Това момиче си беше изкопало дълбока яма и бе скочило вътре в нея, като непрекъснато хвърляше върху себе си от студената черна пръст, а мравките лазеха по цялата й кожа. Все още жива, тя се чувстваше мъртва отвътре, бездиханна. Светът вече нямаше цвят, храната нямаше вкус, лицата нямаха образ, хората нямаха имена. Съществуваше само безвкусна лепкава и слузеста тъга обгърнала всяка част от малкото й крехко тяло....

Днес на излизане от вкъщи бе забравила да сложи маската, просто я остави да виси на закачалката до вратата и излезе. Всеки един, с който се разминеше по улицата ококорваше очи, обръщаше се след нея и пристъп на паника се надигаше у него, задържаха погледа си повече от приличното време, устните се изкривяваха в опит за крясък, но дори и той не излизаше, уплашен да се срещне с момичето от улицата. Спря се пред будка за вода, вдигна очи и помоли момчето за една малка бутилка. Той нададе лек стон и бутна към нея целия стек с бутилирана вода и побягна в обратна посока. Игрег взе една бутилка и остави пари на плота, сякаш нищо не се е случило. Продължи пътя си, като отпиваше на малки бавни глътки. Докато ровеше за нещо из чантата си се блъсна в някого, беше Хикс. Той я хвана за ръката и я разтърси.

- Какво правиш Игрег, полудя ли? Не бива да излизаш без маската, искаш всички да откачат ли? Къде ти е ума? Целият ужас, болка и тъга са избили на лицето ти. Всичко се е смесило и разтекло. 

- О, забравила съм я вкъщи. - притесни се Игрег и покри лицето си с шепи.

- Тръгвай с мен обратно, трябва да скрием това лице веднага! - ядосано я задърпа Хикс.

Прибра я в дома й, внимателно постави маската на главата й, като приглади добре всяка малка неравност и гънка. От там вече го гледаше едно бяло лице с прасковени бузи, топли кафяви очи и плътни червени устни със застинала очарователна усмивка върху тях. 

- Никога повече да не си я свалила, чуваш ли, особено като излизаш навън! - заповяда й Хикс. Никой не е длъжен да вижда и търпи истинското ти лице. Никога, никой Игрег. Запомни!

Момичето кимна няколко пъти с глава и понесе усмивката си отново през вратата. На улицата всички й се усмихваха приветливо, момчетата искаха номерът на телефона й, децата искаха да си играят с нея. Предлагаха й безплатни рекламни материали, напитки и храни. Никой не бягаше уплашен, никой не крещеше, никой не я гледаше странно. 

Но маската тежеше, лицето под нея щипеше и туптеше от болка. Но душата на Игрег отвътре изгаряше, но тялото се превиваше, защото на лицето можеше да сложи най-красивата си маска, но за душата такава маска не съществуваше.

Докато разговаряше с всички усмихващи се и мили хора около нея, в главата й кънтяха думите на Хикс. "Никога повече да не си я свалила, чуваш ли, никой не е длъжен да вижда и търпи истинското ти лице! Никой, никога Игрег! Запомни! " 

Драскотина 37-ма "Звяр"

Къщата беше тиха и празна, снощи никой не пожела Лека нощ, а днес никой не поздрави с Добро утро. Никой не получи целувка, кафе и закуска. От отворената врата лъхаше силен хлад, май бяха забравили климатика усилен. Явно бяха тръгнали набързо. Защо ли? 

- Ей ти там, какво зяпаш? - ядосано попита някакъв човек от двора на съседна къща.

Този тип на мен ли говори? Извърнах глава към него и го погледнах, но не казах нищо, след което продължих да гледам към къщата и да се чудя какво ли се е случило там.

- Питам те какво зяпаш, ей чуваш ли ме? - изкрещя отново.

- Какво искаш за Бога, просто си гледам. - отговорих и пъхнах ръце в джобовете си. Забранено ли е? - извиках, не че питах, а просто исках да звуча нахакано. Мразя да ми крещят особено пък някакви непознати. Къщата беше на приятелката ми Яна, местеха се вече за трети път до колкото ми беше казвала и всеки път така набързо. Ще изчакам няколко дни и тя ще ми се обади да ми каже къде са. Баща й се занимаваше май с нещо незаконно, майка й пък имаше все един такъв уплашен поглед, като на заслепена сърна. Много странна жена, беше мила, но странна. То за някои от приятелите ми и аз бях странна, но тя беше различно странна, наистина. Останах загледана още малко и поех към парка. На тръгване хвърлих един поглед на чичката, който се беше втренчил в мен с присвити очи. В този квартал всички ли са смахнати? Вървях с ръце в джобовете, майка ми все ми се караше да не го правя, не подхождало на момиче. Подритвах капачка от бира по пътя и си мислех за Яна. Мъчно ми беше, кой знае къде са отишли този път. Яна е страхотно момиче, от тези за които наистина се радваш, че ги познаваш. Разбираше ме и можехме да си говорим с часове. Обаче беше малко потайна, може би заради баща си и майка си и това, с което се занимаваха, поне така си мислех аз. Извадих телефона си и за на път към вкъщи реших аз да й звънна, никога не съм се славела с търпението си. Тоест аз нямам такова, затова и прецаквах изненади и други яки неща. Набрах номера, който имах.

- Телефонът е изключен или извън обхват! - изписка механичният глас. Разбира се, какво си мислех, че ще ми вдигне ли... Затворих и след малко набрах Явор, той почти винаги знаеше всичко, беше от откачалките, които висяха по цел ден ако можеше и по цяла нощ във фейсбук и сякаш следеше всички.

- М к'во? - изфъфли Явор.
Не обичах да му звъня, не го харесвах. Винаги говореше, като кретен и сигурно пак се беше зомбирал, обаче се славеше като куче търсач.

- Здрасти Яворе, да знеш нещо за Яна? - опитах се да звуча любезно и безгрижно.

- М не, к'во да знам?! Що? 

- Ами... телефонът й е изключен и у тях няма никой... и се чудех дали не знаеш нещо? - казах все така спокойна. Кого заблуждавах гласът ми започваше да попада във високите тонове.

- Ся ше скивам - засмя се и след малко добави - Ми фейса й е изтрит. Сорииии, ама ше потърся нещо. Да ти се обадя ли ако намеря? - измляска по телефона.

- Да! Чао. - затворих и мушнах телефона в джоба си. Бях стигнала до нас и отключих вратата, днес щях да съм сама, майка ми беше на екскурзия и къщата беше тъмна. Не обичах да стоя сама, не че ме беше страх, просто не обичах да съм напълно сама. Тогава виках Яна да ми прави компания.  Влязох вкъщи и светнах лампата в коридора. Изпищях на умряло. Яна седеше на пода и ме гледаше с уплашени очи, цялата в кръв. В мига, в който сърцето ми малко се успокои успях да кажа нещо от пресъхналата си уста.

- Яна?!? Божичко, какво ти е? Добре ли си? 

- Изядох ги, Вал... Изядох ги. - хленчеше Яна и сълзи и сополи се сливаха в едно в устата й.

- Какво? Какво говориш Яна, какво си изяла? - объркано питах аз като се опитвах да я прегърна.

- Изядох ги, Вал... мама и татко.. Аз ги изядох, Вал...изядох... - продължаваше да крещи и хленчи.

- Яна? Яна?! - виках й и я ударих силно през лицето да се съвземе. Яна, какво си взела, някакви хапчета ли, кой ти ги даде, какво говориш? Ела на себе си Яна!! - разтресох я и пак я ударих силно. Защо я удрях по дяволите и аз не можех да разбера, но така бях гледала да правят по филмите. 

- Нещо ми става Вал, понякога нещо ми става... 

Пуснах я и се отдръпнах от нея, погледнах я така сякаш за първи път я виждах. И наистина беше за първи път. Яна започна да променя образа си, очите и се разшириха, ръцете й започнаха да се изкривяват и се чу звук, като от чупене на кости. Зъбите й се удължиха и устата й се изкриви.

- Господи Яна... какво...- не можах да довърша изречението си, Яна се превръщаше в животно... А аз се бях вцепенила и бях сама в къщата... Телефонът ми звънеше от задния джоб...

Дзъррр-дзърр-дзъррр...

Драскотина 36-та "Ново тяло"

- Мот, да ти се намира някое здраво силно тяло тук някъде? - каза с тъжна усмивка момичето.

- Защо? Какво му е на твоето? - попита момчето почесвайки се по веждата с недоумение.

- Изоставя ме...

- Да ти кажа, отдавна не сме получавали нищо ново. А тези, които имаме няма да ти подхождат. Едва ли ще се чувстваш удобно в тях. Здрави са, но са стари.

- Моля те, ако получите нещо, веднага ми се обади. Важно е, разбираш ли... Не знам още колко мога да го удържа. - погледна го с надежда и затвори вратата на магазина зад гърба си.

Излязах от магазина и поех много бавно по улицата гледайки бягащите из парка момичета и момчета. Малко хора даряваха телата си за вселяване. Още не бе така разпространено, но все пак имаше и по-напреднали в това. Близките трудно го преживяваха, разбирах ги. Да вземеш тялото на човека, когото са обичали приживе и все още обичат трудно се възприема, но това беше единствената възможност за някои да оцелеем. Разбира се прилагаше се при изключителни мерки за сигурност, тестове и комисии и само по един път. Нямаш право да сменяш няколко тела, да живееш няколко живота, а само един. Новото тяло трябваше идеално да пасва на душата ти по неразбираеми за мен критерии, защото в противен случай казваха, че освен отхвърляне, можело и да полудееш затворен в него, ако не си пасвахте и тогава и за душата ти няма шанс. Затова се преминаваше през редица изследвания многократно, докато те одобрят и за да са сигурни, но винаги имаше няколко процента риск. Не ми пукаше, исках новото тяло повече от всичко. Исках да мога да тичам отново, исках да изкача върхове, исках да преплувам морето, исках да обиколя света. Исках да...

Моето тяло ме влудяваше, ставаше по-зле с всеки ден, въпреки грижите. Бях му станала роб и копнеех за свобода.

Телефонът ми ме извади от унеса, звънеше... Вдигнах.

- Ало.

- Разбрах, че търсиш тяло?

Нямаше изписан номер, не познавах и гласа отсреща. Сепнах се, не знаех кой е, не знаех какво да отговоря. Можеше да е всеки, търговията на черно беше строго забранена. След минута казах..

- Да, търся тяло.

- Имам тяло. Да се срещнем след час, до магазина на Мот. - и затвори.

Имаше тяло, тяло за мен? Това шега ли беше, само няколко минути след, като питах Мот, който нямаше нищо. Какво щях да правя цял час, щях да отида, щях да скоча нямах какво да губя. Дробът ме болеше при всяко вдишване проклетникът, стисках зъби докато се добера до пейка за да седна. Трябваше да се успокоя и да не позволявам на болката и желанието ми за живот да замъглят ума ми за трезва преценка на ситуацията. Усещах, че не е номер, нямаше да е номер, това е, това щеше да е моето ново тяло. Гласът звучеше наистина сериозен и твърд. Оставаше половин час, не бях далече. Надигнах се и тръгнах отново към Мот бавно режейки си части от въздуха поемайки ги жадно.

Погледнах приетите обаждания, бяха минали 55 минути откакто непознатият ми се обади. Оглеждах се на всички посоки, сърцето ми туптеше чак в ушите ми, чувах го бум-бум-бум.

Към мен вървеше човек, чието лице не виждах, беше с качулка и се спря до мен, чух същият глас, който бе на телефона.

- Бях в магазина. Чух те, като попита момчето. Аз съм твоето тяло. Аз съм това, което търсиш. Напълно здрав.

Свали качулката и застана изправен и ужасно сериозен пред мен.

- Но... как така, ти си жив, не може да....

- Скоро няма да съм. - каза с твърдост. Искам да ти дам тялото си, аз не го искам, не искам този живот. Ти може да го използваш по-добре от мен. Сигурен съм в това.

- Не искаш този живот? Ти луд ли си по дяволите, какви ги говориш? - ярост заигра в гласа ми и по лицето. Не искал този живот. Хората се борят за всяка глътка, за всяко движение, а той не искал този живот и го подарява все едно е кутия с бонбони, просто така.

Замълчах. И той не продума, сякаш изобщо не ме чу, беше го решил.

- Добре! - казах без повече да мисля. По дяволите ще взема тялото ти. Нищо, че си мъж, ако тестовете съвпаднат, ако моята мъжка страна се свърже с твоята няма да има никакъв проблем. Ще бъда мъж, но ще съм силна, жива и ще смачкам слабостите си в едната си длан. Приемам! Приемам!

- Ела с мен, всичко съм обмислил, имам познат лекар, който е готов да ми направи услуга. Но само да си казала на някой... - изгледа ме студено. Само да си казала на някой... Ще го направим, малко преди сърцето ми да спре, точно преди да се увреди. Ще ми бие инжекция право в сърцето, когато то спре ще съм мъртъв за няколко минути, душата ми ще се отдели, тогава твоята ще влезе - обясняваше ми докато вървяхме. Ясно?

Едва дишах, всичко ме болеше.
- Мамка му ясно е, ясно е...- казах.
Нищо не ми беше ясно, но исках това на всяка цена. Аз и моето бъдещо ново тяло се отправихме към мястото, на което докторът щеше да извърши процедурата. Към моят нов живот...

Драскотина 35-та "Игра на сънища"

- Слагай един кец и да тръгваме! - тя метна обувките в лицето му и добави... Не ми се седи повече тук, а и нямаме много време! 

 - Морето, далече ли е? Тази пустиня сякаш край няма. - изфъфли момчето.

 "Японска череша" го погледна изпод вежди, върза косата си на опашка и запита: 

 - Ти... колко можеш да вървиш...? И това не е пустиня, а плаж. Да-а-а-а, вижда се, че не си от тук. Ще ме носиш ... защото аз ... се уморявам. А морето е в съня ти и ако се напънеш малко, ще стигнем по-бързо от колкото си мислиш. - щракна с пръсти тя пред лицето му.

- Искаш да кажеш, че ако си мисля за морето много силно, ще стигнем бързо?- учуден избърса потта от челото си. Сънувам ли??

- Хубаво е, че си от схватливите - потупа го "японска череша" леко по главата като на шега. На предишните им отне твърде много време да хванат нишката и времето им изтече посредата ... Не беше интересно - каза тя и направи отегчена физиономия. Умряха от топлинен удар, но ще те видим тебе. Имам надежда за теб. Аз ще ти помагам, разбира се. По пътя ще срещнеш няколко изкушения и ако не им устоиш, нищо чудно и ти да свършиш така ... Печен! Схващаш ли?? - оголи зъби в нещо, което напомняше на усмивка.

Седем секунди по-късно...

- Какво правиш.... не мога да плувам идиот такъв!!! - давещо крещеше момичето и удряше по повърхността на водата. 

- Стига бе! Та ти нали си русалка, как е възмоно да не плуваш?? А и не ти вярвах, че само като си помисля за морето и то ще ни залее. - натърти той.

Прииждаше вълна след вълна, къдричките от бяла пяна влизаха в носа и устата й и бълбукащото й гърлено ридание се сливаше с шума на водата. 

- По дяволите иди..блблблб такъв, може би ...блблблб си и от останалите.... - опитваше се да изкрещи тя за да я чуе преди да е потънала изцяло.

Водата се отдръпна и се озоваха отново на сред пясъка, мокри, с водорасли в косите и по устните. 

- Стига си ме наричала идиот, не съм искал да те удавя и не съм по-зле от "другите"! - ухили се той, махайки медузи и водорасли от косата й. Как я направи тази магия? Значи ти можеш да контролираш сънищата и желанията ми??

- Трябва! Иначе иди... - намръщи се тя, без да продължава думата... хора, като тебе ще затрият играта още в самото й начало. Намесвам се, САМО в редки ситуации, като тази например... Не исках да се удавя. - замълча сърдито и след малко добави стростнато - И не съм русалка!!! 

- Чакай... значи сме в един вид... сън-игра, така ли?

- Хм... ами нещо такова, и аз не знам всичко, какво си мислиш... Знам само, че аз съм в главата ти и ти си в моята. Но в момента играем твоята... сън-игра - изхълца тя и се тупна по гърдите..

Момчето съблече мократа си тениска и изцеди водата от нея, изведнъж пред погледа му насред пясъка се появи врата. Той направи няколко крачки и докато момичето извика Не, той я бе отворил... Тъкмо надникна зад нея и усети как някой го ощипа силно и издърпа грубо за лакътя.

- Ауууу, ооох!

- Хей... кой ти дава право да надничаш там?? Това е мое! - застана с гръб към вратата тя, държейки силно дръжката. - Едно от изкушенията те покори... знаех си, че ще отвориш тази врата, веднага щом я зърнеш... прекалено си любопитен.
Момичето поклащаше неодобрително глава и го дърпаше по-далеч от първото изкушение, докато той сочеше и заекваше опитвайки се да каже нещо.

- Но там.... там... - измънка изчервен той... Там бяхме аз и ти... Голи!? 

Очите му я гледаха с шаващ по тялото й размътен поглед.

- Така е! - спокойно изрече "японска череша". Това е моята сън-игра, тя ще те изкушава по пътя и аз не мога да го променя, само трябва да те... един вид, опазя от нея... Но виждам, че няма да е никак лесно. - изрече изкривявайки физиономия. Трябва да слушаш инстинктите си и да прецениш какво да правиш, когато насред нищото се появи нещо за което ТИ не си си помислил. Това са моите мисли, които навлизат в твоята сън-игра. Сега разбра ли? - попита го сериозно тя.
"Японска череша" отвори тефтера си и отбеляза точка срещу "Провал ниво 1"
- Имаш още три нива, в които гледай да не се проваляш. Заложила съм на теб и този път искам да спечеля, но няма цялата игра да я изкарам аз! Така, че - стягай се.

Драскотина 34-та "Гневът на Анна"

- Говорим за една друга раса господа, за ниво далеч по.... - продължаваше да се надвиква с масата развълнува ли се професори, Анна. Моля ви господа , запазете тишина искам да ви обясня как действа принципа на... Беше невъзможно в момента една жена да надвика около шейсет мъже на преклонна възраст. Реши да не хаби сили и просто да се оттегли, докато се поуспокоят. Прибра набързо листите си и слезе от подиума - никой и не забеляза това. Бяха улисани в спорове един с друг. Кой с кого беше, вече нямаше значение, всеки имаше различно виждане за идеята и искаше да наложи своето. Никой никого не слушаше.

- Боже какво направих... - мислеше си Анна, докато обличаше сакото си. Излезе тихо от залата и се запъти към дома си и без това закъсняваше за уроците си по чело. Обичаше да свири на чело, това я караше да бъде спокойна поне през повечето време. Работата й в лабораторията понякога бе много натоварваща. Живееше с още пет души в малък апартамент, заплатата в университета не й стигаше до никъде, така че бе принудена за сега да дели апартамента с още хора. Отключи вратата и я бутна с рамо за да се отвори, по главата й се посипа мазилка. Анна погледна нагоре и видя, че вратата отново не е поправена. Но сега нямаше време да се занимава и с това. Прибра прилежно научиния си доклад в бюрото под ключ и грабна челото, което лежеше на леглото й. Беше извън калъфа, в който го бе оставила последния път. Окото и леко трепна, усещаше как гневът насъбирал се през целия ден всеки миг може да ескалира. В другата стая всички се хилеха, разказваха си нещо и си припяваха някаква песен. Тя отвори рязко вратата и с дълбок глас бавно попита сбралата се тълпа - пак  явно имаха "гости", от тези които често не знаят кога да си тръгнат.

- Кой?

Всички вдигнаха поглед към нея смълчани. Някой извика понтирайки я и посочи произволен човек от събралите се в стаята с показалеца си.

- Ти?! И избухнаха в смях. Бяха пушили и всичко в този момент им звучеше смешно.

Анна беше готина. Тя беше от готините, дивите момичета, не беше загубенячка, но бе и същевременно много умна и начетена, затова по принцип гледаха да се държат с нея добре, като изключим моментите, когато бяха напушени, тогава нищо не можеше да ги спре да се държат както си искат, с когото си искат. 

- Кой? - без капка усмивка повтори тя. Кой... е пипал челото ми? Забранила съм да се пипа от когото и да е освен мен! Кой беше? - гласът й започваше да звучи толкова ледено, че едно от момчетата потръпна.

- Анна, какво толкова, исках само да го покажа на Дес. Сори! - опита се да се извини Антон. Дес каза, че и тя може да свири на чело и искаше да го пробва. Обаче после го обърна, като китара ... - момчето се разсмя и всички тихо му пригласяха ... И ... и тя започна да дрънка на него, като Джеймс Хедфийлд. Казвам ти трябваше да видиш това. Избухна бурен смях, единствената, която не се смееше изобщо беше Анна.

- Скъсали сте една струна. - отрони ледено и замислено.

- Аууу сори, ще ти купя нова... струна - сдържано се опита да каже Антон, но мигом бирата , която преглъщаше излезе през носа му и всички отново се разхилиха.

Анна свали внимателно струната и с лек замах шибна Антон през лицето с нея. Очите му се ококориха, никой не мърдаше, бяха като замръзнали, сякаш дори дъхът им спря за миг. Бузата на момчето бавно прокърви и се отвори. 

- Ауууу... сори - изстена Анна престорено - ще ти купя нова...буза! 

Всички мълчаха, само едно момиче се усети и най-накрая изпищя от гледката на кръвта стичаща се по брадичката и висналата буза на Антон. Анна затръшна вратата и излезе. Вече спокойна закрачи към студиото за репетиции, някак ужасно й бе олекнало. А в очите и присвяткваха пламъчета. 

Драскотина 33-та "Истории с г-н Казински 2"

Истории с г-н Казински 1

Г-н Казински се събуди със същите горчиво-натрапчиви мисли, с които и бе заспал вечерта. Казва ли му бяха, че утрото било по-мъдро от вечерта, но това за него бяха пълни глупости, всичко си беше същото или не напротив, беше още по-неприятно. Празен живот, празна къща, празна душа. Чувстваше се празен, отвътре и отвън. Изгълта на две глътки студеното кафе останало от вчера и отиде до хладилника да си приготви закуска. И хладилника беше празен. Съгласи се сам със себе си, че ще изпие само още едно кафе и това за сега ще му е достатъчно. Взе кутията с кафето и усети лекотата й, веднага си спомни как вчера си бе разтворил последната лъжичка и за това го пи толкова бавно, че дори останаха няколко глътки в чашата и за другия ден. Не бе излизал повече от седмица. Преди да заспи, на ум всяка нощ си правеше план за следващият ден, какво ще направи като стане, къде ще отиде, колко хубав ще е денят. На сутринта обаче, всичко му се виждаше различно. Различно апатично и безсмислено. И дори и слънцето да препичаше подканящо, а ветрецът леко да поклащаше светлозелените листа на дърветата, утрото за него бе дори още по-ужасно от вечерта. Изсърба последните капки от вчерашната напитка, облиза чашата и наля вода, като сложи и една пълна лъжица мед. В една книга беше чел за момче в кома, което майка му  поддържала с вода и мед цял месец докато се събуди. Значи и той можеше така, а утре или в други ден, щеше да отиде до магазина да напазари и ще има топла закуска и чаша горещо кафе, както всеки ден си обещаваше да направи. Но точно днес не му се излизаше.

Под перваза на прозореца си видя няколко миниатюрни мъртви мушици, хвана една от тях и я пусна в мрежата на паяка в ъгъла. От близо месец си бе завъдил домашен любимец. Сам бе дошъл при него, настани се в ъгъла на пода без да пита и разпростря "шатрата" си завземайки територия. В първата седмица си мислеше да го убие, но после размисли. Паякът сутрин го изпращаше на работа, а вечер го посрещаше като се прибере, поне докато ходеше на работа. Седна на пода и се загледа в бързите му движения. Превърташе замайващо ловко дребната безпомощна твар с дългите си крачка - без да знае може би, че тя отдавна е вече мътрва и няма как да избяга. Г-н Казински се почувства, като мушицата в този момент - отдавна мъртъв, неможещ да избяга дори и от самия себе си... 

Беше му останал един приятел само, който често му звънеше да го провери как е, но той и на него рядко вдигаше телефона. Обикновено, като видеше изписаното име на дисплея, се замисляше дали да вдигне, отговореше ли, само мънкаше и бързо приключваше с разговора, а ако бе непознат за него номер, изобщо не си правеше труда. След близо месец и половина така,  вече никой не му звънеше. Беше му тъжно от този факт, но и не му се занимаваше да се обажда и за пореден път да се извинява за глупавото си държание. 

Докато наблюдаваше играта на паяка с мухичката телефонът иззвъня. В първия миг на Казински му се стори, че е звук идващ от улицата, на 5-тия звън се усети, че това е неговият телефон. Пак беше Тони. Погледа диплея 1 минута и го остави на беззвук да си вибрира, докато Тони се откаже. Не искаше да му затваря, а просто все едно е много зает и не е могъл да вдигне. Остави настрана телефона и при завъртането толкова силно си удари капачката на коляното в масата , че чак му премаля от болка!

- По дяволите... Ох, по дяволите... Трябваше да му вдигна - помисли си той веднага. Някой трябва да ме закара в болницата.

Опита се да стъпи на ударения крак за да вземе телефона, но нещо изщрака и бе пронизан от силна болка, причерня му и залитна, понечи да се хване за стъклената масичка до него, но не успя и падна точно върху нея...
Откриха го чак след 3 седмици, когато вонята вече не се търпеше и се усещаше още от стълбището. Паякът бе оплел паяжина около тялото и ловеше множеството мухи излюпващи се от него. Тони бе съкрушен, на другите не им пукаше.
- Ех, братле, ако бе вдигнал телефона ... това навярно нямаше да се случи... - си каза тихичко под носа единственият му останал приятел, докато отнасяха трупа или каквото бе останало от него.

Драскотина 32-ра "Още малко време с теб"

Гледам те зад обектива... Защото не мога да те гледам право в очите. Обичам ли те, че така ме изгаряш? Толкова силна и ефирна - едновременно. Може ли?! Гледам те тихо, как обичаш да стоиш сама. Как обичаш да разресваш косата си, дълга. Гледам те и си мисля, как искам тази твоя коса да пада върху мен, като нестихващ водопад. Да усещам допира й мек. Ароматът й чист, знам ще ме отпусне. Няма да съм силен под твоите коси, ще съм безкраен, безпричинен... Свободен. Ще бъда някакво друго аз, защото ще съм само с теб в този миг.

Гледам те и...  и те гледам и те гледам и те изпивам, вдишвам те и не искам да те издишам.

Обичам ли те, че така ме изгаряш? Изгаряш ме, като нощна пеперуда докосната от светлината. Привличаш ме пагубно тъй, както никоя друга до сега.  И не искам, не искам да има друга. Искам само теб завинаги. Ти не искаш ли това? Да си само ти, единствена...

Гледам те и.... и усещам, че се разбуждам. Не, не искам това да свършва. Не, не искам още да се събуждам, не искам да изчезнеш отново... Не!

Отворя ли очи ще съм сам. Леглото ще е празно, стаята тъмна, прашна и студена. Само студените прашинки ще затанцуват отворя ли очи. Искам твоята топлина, искам теб до мен. Искам отворя ли очи, пак теб да виждам. Да ме гориш...

Искам още малко време с теб. Искам да те заведа до морските вълни по залез. Знам, че обичаш. Обичаш края, а не началото - обичаш да гледаш как слънцето изчезва зад хоризонта. Искам да гледам как хващаш с ръка последните лъчи, отиващи си, как ги гониш по пясъка.  Как вълните докосват брега, заливат краката ти, а ти се смееш от мекотата на допира им... 

Обичаш края, а не началото... И ти за мен ще бъдеш край. Край, а не начало.

Драскотина 31-ва " Едно момиче по пътя "

Вървях по прашния път, покрай изсъхналата царевица. Препъвайки се в корените на жилавата трева оцеляваща срещу сушата. А куфарът в ръката ми - бял, протъркан от ползване, с нацепена кожа през годините, ми тежеше и удължаваше изморените ми ръце. Времето жешко, тежко и пресъхнало, като устните ми. Никъде сянка. Потта се стичаше от мен и влизаше в очите ми. Щипеше. Капките падащи от брадичката ми вдигаха праха от сухата напукана земя, щом паднеха върху нея. Преди половин час по същия този път отивах към ЖП гарата на селото, исках да се прибера у дома. Сега изминавам обратно същия тягостен път, защото гарата е затворена, а влаковете отдавна спрени, поради драстично намалялото население на селото, та дори не се намери някой да ми каже за това. Ще се прибера обратно в къщата, ще легна на старото изковано от железни пръти легло на дядо ми... и ще чакам. Ще гледам пропадащия таван и ще чакам. Дървениците ще хапят кожата ми и ще пируват тази вечер. А аз ще лежа тихо и ще чакам. Нощта е дълга и тъмна. Няма луна, няма звезди, само тежки облаци и май ще вали. Затварям изгнилите нащърбени прозорци, уморени от борбата с дъжда, а водата се лее по пода и мокри края на леглото ми. 

Питам се, кога ли те изгубих... Вчера ли беше или преди пет години? Унесена в демонични мисли, неусетно заспивам и сънувам далечен океан и дракони. 

Сутринта е красива, чиста и невинна, само каквато може да е след лятна буря. Дрехите ми са мокри, а пода подпухнал след дъжда. По краката ми червени белези от проклетите дървеници. Излизам на вън, наолоко няма жива душа. Къщите до нас опустели и разбити... 

Кога се изнесоха всички? Кога заминаха? Кога умряха? Помня като малка тук цареше живот, баба  и дядо имаха толкова съседи... Прибирам мокрите дрехи в куфара и поемам пак на път. Помня магазина на дядо Хари - весел дядо, който ми даваше бонбони всеки път щом баба ме пратеше за хляб... Може там все пак да е останал някой, който може да ме упъти. Пустеещите къщи по пътя ме плашат. Грозни, голи и разпадащи се, миришещи на старо, на мухъл и на самота. Магазинът насреща изглежда жив, може би има някой.

- Дядо Хари? - извиквам със силен глас... Само това име помня. 

На прозореца от съседната къща излиза възрастна жена със забрадка на главата.

- Дядо ти Хари умря девойче! Преди години го погребаха в далечните гробища, щото в тези тука нямаеше място. Много хора си отидоха за бързо. Ти какво искаш?

- Търся някой да ме упъти как да ... как се излиза от селото и се стига до града... - подемам аз.

- Сина ми ще те закара, ей сега ще му кажа. Той е нещо като шофьор на селото, малко хора останахме, ама той ни кара до съседното село на лекар, там има автобус за града.

Усмихвам се и тихо благодаря на жената на глас и на ум.

Синът - застаряващ ерген, неподдържан и леко унил. Гледа куфара ми и се почесва зад врата.

Дрехите ми смачкани от спането, обувките ми прашни, куфара ми протрит, не се различавам много от него в момента. 

- Ти? На къде си? - пита Димо - ергена.

- Към града. Гарата разбрах, че е затворена, автобус тук няма и ... 

- Не се плаши,  Димо е насреща, ще те закара! - усмихва се Димо и оголва жълтите си тук там липсващи зъби.

На сила се усмихвам и аз и придърпвам блузата си нагоре, колкото се може повече. Возилото на Димо е стар, раздрънкан миниван, в който мята куфара ми и с удар отваря предната врата за да се кача. Колата е безбожно мръсна и миризлива, но е единственото нещо, което може да ме закара поне до някъде, за да взема автобуса и най-накрая да се прибера.
- К'во толкова има в тоя твой град, че бързаш да се прибереш? - пита Димо. Гледам Димо в черните уморени очи и не мога да му отговоря, защото и аз самата не знам.
- Знаеш ли, всъщност няма нищо! - изплювам накрая. Остави ме тук насред тези слънчогледи Димо, ще поседя тук и ще помисля какво да правя. Дали да се върна или да остана тук.
Димо ме гледа с неразбиращ глупав поглед, удря спирачките и ми отваря вратата...  Слънцето препича, мухите хапят безпощадно, сигурен знак, че отново ще вали!

Драскотина 30-ста "Денят на мама и татко Точица"

Мама Точица и татко Точица отиваха на бал.

Татко Точица извади старият си, но добре запазен смокинг от гардероба. Два пъти изгладен, с ютия с тефлоново покритие на ниска температура, с пара и парче плат отгоре. Облече го, изпъна се през огледалото, приглади косата си назад и намести папийонката си. Харесваше се!

Мама Точица бе отишла на фризьор да се погрижат прическата й да изглежда безупречно, гримът също. Черната й рокля, с лек красив кант бяло в горната си част, висеше спокойно от закачалката и я чакаше. Все още приличаха на двойка изящни пингвини. Лимузината ги спря точно пред стълбите на двореца, в който се провеждаше тържеството. Слязоха внимателно и грациозно. Всички погледи бяха вперени в тях и гостите им ръкопляскаха. От залата отвътре се чуваше мелодията на симфоничен оркестър, звън на кристал и суетене.

- 40-сет години, любима! - усмихна се татко Точица към съпругата си и я целуна.

- 40-се години, любими! - отвърна през усмивка и целувка мама Точица. Завинаги заедно, докато смъртта ни раздели!

****

Мама Точица и татко Точица празнуваха своята рубинена сватба. В малката си скромна къща, изпълнена с много топлота и любов през всичките тези години. Татко Точица й бе сготвил вечеря. Макар бедна, тя бе от цялото му сърце. Бяха си само двамата. След десерта, приготвен от мама Точица, татко Точица извади две малки стъклени чашки от стар сервиз, принадлежал на неговата прабаба. От малка бутилчица със солидно количество прах върху нея, разля специално шери, което бе направил сам и го бе пазил толкова много години, само за любимата си. За този ден! Искаше тази вечер да бъде подобаващо отбелязана. Мама Точица се усмихна, стана от стола си, завъртя се грациозно и измъкна една от любимите си плочи от рафта. Обичаше да танцува под музиката на това романтично пукане, което издават плочите на грамофона. Подаде я на татко Точица и той отвори старият им грамофон за да я пусне. Обърна се към съпругата си и я покани на танц. И двамата бяха много добри в това. Поклащаха се в плавен ритъм, докато джазът се разливаше из стаята, а плочата от грамофона пропукваше на места и леко прескачаше, караща мама Точица да се засмива всеки път.

- 40-сет години, любима! - усмихна се татко Точица към съпругата си и я целуна, танцувайки.

- 40-се години, любими! - отвърна през усмивка и целувка мама Точица. Завинаги заедно, докато смъртта ни раздели!