неделя, 21 юли 2013 г.

Драскотина 35-та "Игра на сънища"

- Слагай един кец и да тръгваме! - тя метна обувките в лицето му и добави... Не ми се седи повече тук, а и нямаме много време! 
 - Морето, далече ли е? Тази пустиня сякаш край няма. - изфъфли момчето.
 "Японска череша" го погледна изпод вежди, върза косата си на опашка и запита: 
 - Ти... колко можеш да вървиш...? И това не е пустиня, а плаж. Да-а-а-а, вижда се, че не си от тук. Ще ме носиш ... защото аз ... се уморявам. А морето е в съня ти и ако се напънеш малко, ще стигнем по-бързо от колкото си мислиш. - щракна с пръсти тя пред лицето му.
- Искаш да кажеш, че ако си мисля за морето много силно, ще стигнем бързо?- учуден избърса потта от челото си. Сънувам ли??
- Хубаво е, че си от схватливите - потупа го "японска череша" леко по главата като на шега. На предишните им отне твърде много време да хванат нишката и времето им изтече посредата ... Не беше интересно - каза тя и направи отегчена физиономия. Умряха от топлинен удар, но ще те видим тебе. Имам надежда за теб. Аз ще ти помагам, разбира се. По пътя ще срещнеш няколко изкушения и ако не им устоиш, нищо чудно и ти да свършиш така ... Печен! Схващаш ли?? - оголи зъби в нещо, което напомняше на усмивка.

Седем секунди по-късно...

- Какво правиш.... не мога да плувам идиот такъв!!! - давещо крещеше момичето и удряше по повърхността на водата. 
- Стига бе! Та ти нали си русалка, как е възмоно да не плуваш?? А и не ти вярвах, че само като си помисля за морето и то ще ни залее. - натърти той.
Прииждаше вълна след вълна, къдричките от бяла пяна влизаха в носа и устата й и бълбукащото й гърлено ридание се сливаше с шума на водата. 
- По дяволите иди..блблблб такъв, може би ...блблблб си и от останалите.... - опитваше се да изкрещи тя за да я чуе преди да е потънала изцяло.
Водата се отдръпна и се озоваха отново на сред пясъка, мокри, с водорасли в косите и по устните. 
- Стига си ме наричала идиот, не съм искал да те удавя и не съм по-зле от "другите"! - ухили се той, махайки медузи и водорасли от косата й. Как я направи тази магия? Значи ти можеш да контролираш сънищата и желанията ми??
- Трябва! Иначе иди... - намръщи се тя, без да продължава думата... хора, като тебе ще затрият играта още в самото й начало. Намесвам се, САМО в редки ситуации, като тази например... Не исках да се удавя. - замълча сърдито и след малко добави стростнато - И не съм русалка!!! 
- Чакай... значи сме в един вид... сън-игра, така ли?
- Хм... ами нещо такова, и аз не знам всичко, какво си мислиш... Знам само, че аз съм в главата ти и ти си в моята. Но в момента играем твоята... сън-игра - изхълца тя и се тупна по гърдите..
Момчето съблече мократа си тениска и изцеди водата от нея, изведнъж пред погледа му насред пясъка се появи врата. Той направи няколко крачки и докато момичето извика Не, той я бе отворил... Тъкмо надникна зад нея и усети как някой го ощипа силно и издърпа грубо за лакътя.
- Ауууу, ооох!
- Хей... кой ти дава право да надничаш там?? Това е мое! - застана с гръб към вратата тя, държейки силно дръжката. - Едно от изкушенията те покори... знаех си, че ще отвориш тази врата, веднага щом я зърнеш... прекалено си любопитен.
Момичето поклащаше неодобрително глава и го дърпаше по-далеч от първото изкушение, докато той сочеше и заекваше опитвайки се да каже нещо.
- Но там.... там... - измънка изчервен той... Там бяхме аз и ти... Голи!? 
Очите му я гледаха с шаващ по тялото й размътен поглед.
- Така е! - спокойно изрече "японска череша". Това е моята сън-игра, тя ще те изкушава по пътя и аз не мога да го променя, само трябва да те... един вид, опазя от нея... Но виждам, че няма да е никак лесно. - изрече изкривявайки физиономия. Трябва да слушаш инстинктите си и да прецениш какво да правиш, когато насред нищото се появи нещо за което ТИ не си си помислил. Това са моите мисли, които навлизат в твоята сън-игра. Сега разбра ли? - попита го сериозно тя.
"Японска череша" отвори тефтера си и отбеляза точка срещу "Провал ниво 1"
- Имаш още три нива, в които гледай да не се проваляш. Заложила съм на теб и този път искам да спечеля, но няма цялата игра да я изкарам аз! Така, че - стягай се.

събота, 13 юли 2013 г.

Драскотина 34-та "Гневът на Анна"

- Говорим за една друга раса господа, за ниво далеч по.... - продължаваше да се надвиква с масата развълнува ли се професори, Анна. Моля ви господа , запазете тишина искам да ви обясня как действа принципа на... Беше невъзможно в момента една жена да надвика около шейсет мъже на преклонна възраст. Реши да не хаби сили и просто да се оттегли, докато се поуспокоят. Прибра набързо листите си и слезе от подиума - никой и не забеляза това. Бяха улисани в спорове един с друг. Кой с кого беше, вече нямаше значение, всеки имаше различно виждане за идеята и искаше да наложи своето. Никой никого не слушаше.
- Боже какво направих... - мислеше си Анна, докато обличаше сакото си. Излезе тихо от залата и се запъти към дома си и без това закъсняваше за уроците си по чело. Обичаше да свири на чело, това я караше да бъде спокойна поне през повечето време. Работата й в лабораторията понякога бе много натоварваща. Живееше с още пет души в малък апартамент, заплатата в университета не й стигаше до никъде, така че бе принудена за сега да дели апартамента с още хора. Отключи вратата и я бутна с рамо за да се отвори, по главата й се посипа мазилка. Анна погледна нагоре и видя, че вратата отново не е поправена. Но сега нямаше време да се занимава и с това. Прибра прилежно научиния си доклад в бюрото под ключ и грабна челото, което лежеше на леглото й. Беше извън калъфа, в който го бе оставила последния път. Окото и леко трепна, усещаше как гневът насъбирал се през целия ден всеки миг може да ескалира. В другата стая всички се хилеха, разказваха си нещо и си припяваха някаква песен. Тя отвори рязко вратата и с дълбок глас бавно попита сбралата се тълпа - пак  явно имаха "гости", от тези които често не знаят кога да си тръгнат.
- Кой?
Всички вдигнаха поглед към нея смълчани. Някой извика понтирайки я и посочи произволен човек от събралите се в стаята с показалеца си.
- Ти?! И избухнаха в смях. Бяха пушили и всичко в този момент им звучеше смешно.
Анна беше готина. Тя беше от готините, дивите момичета, не беше загубенячка, но бе и същевременно много умна и начетена, затова по принцип гледаха да се държат с нея добре, като изключим моментите, когато бяха напушени, тогава нищо не можеше да ги спре да се държат както си искат, с когото си искат. 
- Кой? - без капка усмивка повтори тя. Кой... е пипал челото ми? Забранила съм да се пипа от когото и да е освен мен! Кой беше? - гласът й започваше да звучи толкова ледено, че едно от момчетата потръпна.
- Анна, какво толкова, исках само да го покажа на Дес. Сори! - опита се да се извини Антон. Дес каза, че и тя може да свири на чело и искаше да го пробва. Обаче после го обърна, като китара ... - момчето се разсмя и всички тихо му пригласяха ... И ... и тя започна да дрънка на него, като Джеймс Хедфийлд. Казвам ти трябваше да видиш това. Избухна бурен смях, единствената, която не се смееше изобщо беше Анна.
- Скъсали сте една струна. - отрони ледено и замислено.
- Аууу сори, ще ти купя нова... струна - сдържано се опита да каже Антон, но мигом бирата , която преглъщаше излезе през носа му и всички отново се разхилиха.
Анна свали внимателно струната и с лек замах шибна Антон през лицето с нея. Очите му се ококориха, никой не мърдаше, бяха като замръзнали, сякаш дори дъхът им спря за миг. Бузата на момчето бавно прокърви и се отвори. 
- Ауууу... сори - изстена Анна престорено - ще ти купя нова...буза! 
Всички мълчаха, само едно момиче се усети и най-накрая изпищя от гледката на кръвта стичаща се по брадичката и висналата буза на Антон. Анна затръшна вратата и излезе. Вече спокойна закрачи към студиото за репетиции, някак ужасно й бе олекнало. А в очите и присвяткваха пламъчета.