Драскотина 29-та "Истории с г-н Казински"

Господин Казински се подхлъзна на една нищо неподозираща динена кора и падна, претъркулвайки се през глава. А така да бързаше. Удари си главата и изпсува.

- Къде пък мама му стара намерих динена кора, по това време?! - запита се. Сигурно пак онова мамино момченце, богаташкото синче на съседите е пюскало посреднощ под терасата ми, за да не го видят.

Господин Казински беше мъж на средна възраст, от работническата класа. С леко започнала да се прошарва коса отстрани на бакембардите, прилично отпуснат, но си мечтаеше да е неприлично стегнат и жените сами да идват при него, а не както сега да ги напива за да може да си легне с някоя, евентуално. Никога не се бе женил, един път за малко, ама му се размина или по-скоро на горкото момиче му се размина. Точно днес бързаше и не искаше да закъснява, имаше среща със съученик, който навремето все го бъзикал за неговите вечни закъснения. Искаше сега да му покаже колко точен може да бъде. В училище двамата все се криели по входовете да пушат, докато заради едно негово поредно закъснение, някаква бабичка от първият етаж не ги спипала и издала на директора, че я следят и надничат в прозореца й. Което разбира се не било точно така, но момчетата си казали, че по-добре да се оправдаят с юношеските хормони, отколкото да признаят, че пушат цигари. Така или иначе после бащите им ги спукали от бой, за едно или друго, а цялото училище от подигравки. Не се бяха виждали от почти тринайсет години.

- "Оня лудия" - както му викаше г-н Казински... при първата открила се възможност си уреди документите и избега у чужбината - обичаше да обеснява пред познати на по бира за съученика, с който правели все някакви щуротии заедно и били неразделни, а после едно "Чао" не му казал.

Беше си извадил най-хубавата или по-скоро най-чиста риза, която имаше. Беше сресал косата си назад, лицето му избръснато гладко като бебешко дупе и дори си бе пръснал някакъв стар изветрял парфюм. Много държеше да изглежда добре, за да не си каже нещо "Оня лудия". Пристигна само с три минути закъснение, което си беше голямо постижение за него. Другият мъж още го нямаше. Господин Казински се ухили, като леко присви очи от задоволство, а покрай цицината на главата му се завъртя мисълта: 

- Ей ся, ще го спукам от бъзик тоя! Само да се появи... най-накрая.

След петнайсет минути зад ъгъла се зададе леко тътрещ се мъж, с опърпани дрехи, чорлави отдавна невиждали ножица и гребен коси, небръснат от повече от седмица.

- Този човек, силно напомня Оня лудия Станков... Ама ... няма начин да е той. Никога! - помисли си Казински.

- Е ееее Казински, куче такова пак закъсня, все същият мърляч си като те гледам. - провикна се мъжът приближавайки се все по-близо, с огромна усмивка на лицето.

- Луд?! Как... ааа, какво... - не знаеше какво да му каже забелязвайки нещастният му вид. Ако искаш да знаеш, бях точен. - и се ухили не знаейки точно защо.

- Абе точен, закъсня с три минути, седя на отсрещния ъгъл пет минути преди да дойдеш и ти гледам самодоволната усмивка от тогава. Викаш си ей ся на тоя.... как ще му натрия носа. Знам те аз, познаваме се. И двамата се засмяха и прегърнаха в здрава потупваща хватка. Сякаш бяха минали  дни, а не години от последната им среща.

- Какви неща си отглеждаш на главата Казински? Винаги си бил леко спънат в краката ама какви са тия цици...ни? - и се захили закашляйки се.

- Абе подхлъзнах се на една.... - и се загледа в приятеля си, който в този момент си подръпваше блузата за да не се вижда много голямата дупка на ръкава му и продължи изречението си... Дълга история, ама не е интересна. Я кажи с теб... какво се случи, нали замина... Кога се върна? - измърмори леко под носа си Казински, чудейки се да разпитва ли да не ли.

- Имаш ли пари? Айде черпи една две бири пък ще ти разправям - подкани го съученика.

Поръчаха си по една голяма студена бира в отсрещния бар и Станков започна да разказва, отпивайки с големи жадни глътки.

- Ами от къде да започна братле. Ти не ме гледай сега на какво приличам! Не мисли, че не засичам гузния ти сякаш виновен поглед. Бях започнал много успешен бизнес в Италия аз. Събирах това, което тия палячовци изхвърляха от домовете си. Знаеш ли какви неща изхвърлят тия хора бе човек, акъл нямат. Ииии... както жените казват за мъжете: "Боклукът за една е съкровище за друга" че и аз събирах боклуците им. Леко ги пооправях  и после, тук братле идва най-смешната част, после им ги продавах пак. И тия си ги купуваха! Кажи им само, че е много новаторско, много модерно в Англия или в Сащ и тия веднага си вадеха портфейлите и си купуваха собствените стари изхвърлени боклуци, брат! Образи! - засмя се искрено Станков. Ама след няколко години нещо, какво стана западна работата, а пък и аз по това време се запознах с една мадама. Всъщност с три, ама за другите две после ще ти разправям... Имаш ли цигари?

Казински се заопипва по джобовете имитирайки, че търси... но после смъмри - Ами ... аз... всъщност нее-е-е... и започна да пелтечи.

- Споко бе, пич. - прекъсна го "Лудия" и го побутна по рамото. Бъзикам те и аз не пуша, още от онази случка, помниш ли я, в училище. Дето ни спукаха от бой и подигравки заради оная баба. Хахаха. Та, че за мадамата бях тръгнал да ти разказвам. Тя страшна, много луда. Скача с някави ластици през кръста от мостове, пее по улиците, участваше в някакви бунтове по едно време в Италия, имаше група и свиреха по участия. Някаква пънк история, че и мен завлече лудетината. Аз нали по едно време още докато бях тука удрях малко на барабани, че тая ме завлече да свиря в бандата й. Пообиколихме тук там, забавлявахме се много. После ходихме да си правим татуировки, еднакви... то страшна история беше. Ей я... Пия - и запретна ръкава си да покаже името татуирано. Още ми седи на рамото, а не съм я чувал от три-четири години... Запиля се и там работата.

Станков не спираше да се хили разказвайки всякакви случки, а очите му грееха. От него лъхаше спокойствие и чар, на пук на рошавата му и мръсна външност. Господин Казински се почесваше по врата и стомахът му се свиваше в неприятно очакване Лудия да започне да го разпитва за неговия живот...

- Че такива неща около мен, няма да ти стигнат парите, а на бармана бирите ако ти разкажа всичко, ха-ха-ха. Давай сега ти?! Само не ми казвай, че имаш жена, четири деца и къща с басейн... Като ти гледам лъскавата ризка - и пак се захили побутвайки го приятелси по рамото.

Казински пое дълбоко въздух... 

- Ами... аз....

Драскотина 28-ма "Пулс"

Уличният шум бумтеше в ушите им някак успокояващо. Никога незаспиващият град, през нощта носеше в себе си омая на отпускащата кадифена черна завивка, топла и мека, но и силата на пулсиращият по артериите живот.
Кипящ. Искащ. Търсещ. Преливащ.

Дългокосият лежеше в тъмното. Напълно отпуснат, облегнал размътената си глава на скута й и пушеше... Познаваха се.

- Щастлив ли си? - изведнъж тя разцепи тишината с много странна нотка в гласа си.... Щастлив ли си от живота, който водиш сега? - и трепета й замлъкна.

- Не! - кратко отсече. Не съм щастлив, но не съм и нещастен! Просто вече не ми пука...

Той усещаше, тихото й неизказано на глас желание, да бъде попитана същото. Сякаш знаеше какво е в главата й. Знаеше и отговора. След няколко минути мълчание й зададе същият въпрос.

- А ти?  Щастлива ли си, от живота си сега?

- Не! - и пое дълбоко въздух. Обаче... на мен ми пука. - искаше й се да прозвучи твърдо. Все още.... ми пука. - измърмори след минути, вече под носа си.

- Там ти е грешката. Пълна си с очаквания! - отрони се хлад от устата му.
Дръпна силно от цигарата си и малка светлинка припламна в мрака, с цялата си червено-оранжева красота. Тя се загледа в пламъчето... 

Никой нищо не каза повече. Макар и тъмно, тя бе сигурна, че той се усмихва леко, пълен с така присъщата и на двамата ирония. Сипаха си още по едно, отпуснаха тела едно в друго и думите се размиха в пулса на нощта, витаещи някъде отвъд уморените мисли... Всеки в своята си Вселена.

Драскотина 27-ма "Дъждовете на Май"

Май беше богиня. Мъничка и силна, много палава и често досадна. Богиня на тъгата, беше Май. Цяла година събираше сълзите, мъката и болките на хората, за да може да ги излива на земята, когато си поиска и всички да си спомнят за нея. Да ги накаже задето, толкова си играят на богове. Май беше непредсказуема, имаше много избухлив характер. Както си играеха с баща си - Слънце, така яростно се отдръпваше и разсърдена грабваше Буря и изливаха двете, хиляди натежали капки върху майките излезли на разходка с малките си бебета. Изливаше яростта си върху бездомните, посипваше градушки върху трудещите се селяни на полето, подготвящи земята за сеитба. Покрусяше крехките цветове на дърветата... Разсърди ли се Май, трудно можеше някой да я спре. Минеше ли й, отново се заиграваше и танцуваше с красивата си небесно синя рокля, сякаш нищо не се е случило.

Такава беше Май.

- Стига Май, престани! Ще ги удавиш... - упорито настояваше сестра й. Май се хилеше в някакъв зловещ унес и продължаваше още по-силно да притиска до себе си Буря. 

- Оф, Буря... не са ти избрали правилно името... много си скучна. Моля ти се, виж ги само как тичат и се чудят къде да се скрият. Виж ги, колко са смешни тези дребни мравки, плашат се от един дъжд, плашат се от всичко. - продължаваше да се хили, а този нейн сърдит смях пораждаше след себе гръм, след гръм разцепващ небето. О, един си е сложил дори кофа на главата... - едва изрече задавяйки се от смях.

- Не съм скучна! Аз го правя само, когато е нужно, а не като теб за забавление. Аз поя, освежавам и давам живот на майката Земя. Пълня реките за да не пресъхнат. Разхлаждам от жегата, а ти .... Ти ме караш да унищожавам всичко, което съм създала. 

Май извъртя отегчително очи, не искаше да слуша смешните драми и излияния на сестра си ... тази дума породи бурен смях произнасяйки я на ум... " излияния "...  Земята затрепери от нов гръм. 

- Обичам те Май, но престани. Ужасна си! Ако ти не спреш, аз не мога сама. Свързани сме. - мрънкаше Буря с кисела физиономия. Свързани..... 

Очите й се узариха, Буря знаеше как да накара сърдитата усмивка на Май да пресъхне. Обратното на нея, когато Буря беше щастлива и се смееше, Май се криеше някъде по детски, защото усещаше, че доброто настроение ще плъзне и по нея. А тя много обичаше да си стои лимонена и да тормози сестра си.

- Имаш още един ден Маааааай... - провикна се Буря след сестра си, която тутакси обърна гръб на широката топла усмивка и пусна ръката на близначката си. Радвам се, че не се наложи да викам Татко! - ухилена каза Буря и оправи дългите си коси. 

Драскотина 26-та "Неканеният гост на съдбата"

Албена, чакаше на опашка за едно от най-доброто и ароматно кафе, което може да се открие тук. Колегите й говореха цяла сутрин, че задължително трябва да го опита. Пред нея имаше 3-ма души, азиатци, които жестикулираха и се обесняваха един на друг доста съсредоточено. Обърна глава назад и видя още четирима или петима души на различна възраст на опашката зад нея. Подскокна от крак на крак, започваше вече наистина да й става студено. Макар и пролетно, времето в Скандинавия си е все още студено. В Исландия, през Май беше около 5-7 градуса, което е истински студ за топлолюбивата балканска душа. Загледана във витрината, а после в таблото избираща си напитка, се питаше какво ли мислят в момента всички тези чужди глави... Могат ли да прочетат, какво се върти в нейната чужда глава. Искаше да си даде шанс, искаше да не бе чула това, което лекарят й каза преди няколко часа по телефона от България. Младежът от кафенето за трети път я питаше какво ще желае, леко потропващ с пръсти по плота, а тя втренчено го зяпаше, всъ щност гледаше през него.

- Ъъъх... Капучино с двойна сметана, моля. - объркано произнесе тя. Момчето се усмихна широко и подредените му бели зъби блеснаха, повтаряйки поръчката й. Албена леко кимна с глава. Гърлото й се бе свило и не можеше да произнесе и дума повече. Плати сметката си и обви с ледени ръце горещото кафе вдъхваща ароматната пара. Всъщност, не миришеше толкова хубаво, не разбираше какво му харесват. 

- Искам да се прибера у дома - измърмори едва под носа си... И-искам да кажа, благодаря ви! -  и направи кръгом, излизайки колкото се може по-бързо през вратата.

Летеше за България. Ушите й бучаха, сърцето й думтеше в гърдите... На летището никой не я чакаше. Замъкна куфара си до едно такси и сядайки на седалката, опря уморено глава назад, поглеждайки тавана. Имаше надпис: "Обичаме те!" ... 

- А, това ли... от децата...като бяха малки - засмя се шофьора и попита за адреса.

- Към болница *********, моля. 

- Нещо сте настинала, от къде идвате?! - питаше бакшиша, с все така ведър глас.

- Май, май... От Исландия. - изхръптя и прокашля за да изчисти гласа си.

- Уууу, ама то от далече... Хехе, аз никъде още не съм ходил, ама децата, ей тия дето са написали надписа на тавана, са в Испания... Хехе, липсват... ама живот... Продължаваше да си мърмори нещо смеещ се, поглеждайки я в огледалото от време на време, а Албена отнесено се взираше невиждаща и нечуваща през прозореца в щъкащите минувачи.

- Май ще вали госпожице, така като го гледам... това оловно небе. Имате ли чадър?? 

- Нямам! - погледна го и тя в огледалото, срещайки топлите му греещи очи. 

- Простете, че се меся... ама ... ми изглеждате много тъжна. Аааа, да не отивате при някой близък на свиждане в болницата?

- Така ли изглеждам...? - и опита да разтегне лицевите си мускули в нещо като усмивка.

- Честно ви казвам... по-тъжни очи от вашите, отдавна не съм виждал да се возят на задната ми седалка. Не се тревожете, всичко ще се оправи, човека в болницата ще се оправи. Ще видите. 

И той се впусна да обеснява за баба му, която уж все била болна, пък три пъти я връщали от оня свят и дори гледала правнуци. И говореше ли, говореше.

В болницата, както винаги асаньорите бяха претъпкани, а хората продължаваха да се бутат все повече навътре. На етажа в коридора, я чакаше доктор с брада и очила, с голямо куфарче подпряно до краката му. Представиха се един на друг и той започна да й разяснява, как се ползва кислородния апарат и какви ще са благоприятните последствия от него. Дарението било направено от еди-коя-си-фирма и тя била късметлийка, че един от само двата предоставени апарата се бил падал на нея. Албена поклати глава и се усмихна. 

- Ще се наложи да ходите навсякъде с него, нали знаете. Състоянието ви в момента налага незабавната му и непрекъсната употреба. Трябва да направим всичко възможно по силите си, белият ви дроб да издържи, докато уредим трансплантацията. Не се плашете, това няма да попречи на социалния ви живот, апарата има колелца, ще си го носите като куфарче. Много хора живеят по този начин. - усмихна се окуражително доктора.

"Дааааа", точно това си мислеше и Албена гледайки апарата.... "Ще си го влача като гюле, че всички да ме гледат като извънземно, кацнало на тази планета със стърчащи кабели от носа, не можещо да понесе тукашния въздух...."
Каза само, благодаря, на доктора и натисна 4-ри пъти един след друг копчето за асансьора. Усещаше, как иска да забие един прав в мутрата на очилаткото, сякаш пък той й бе виновен, но адски се изнервяше от всички тези престорени мили думи и съжаление, които хората обличаха. 

"С живота ми е свършено..." си мислеше тя, докато се прибираше към вкъщи, със същото такси, което я чакаше пред болницата с багажа й от летището. Шофьора настойчиво предлагаше услугите си да я изчака и после закара където поиска...

- Дето ще си викате после друго такси... Даже няма да ви взема пари за престоя, с тия ваши тъжни очи, душа не ми дава да ви оставя сама.- продължаваше мило да се обеснява, ту гледайки пътя, ту гледайки я в огледалото.

Мъжът стовари куфарите й пред входа и изведнъж преди да се качи в колата си, я прегърна, като и подшушна леко ...

- Всичко ще се оправи, госпожице! Ще видите.

Албена остана пет минути гледаща без да мига, след като колата се бе отдалечила. Подобни думи не бе чувала дори от собествената си майка... А този човек, даже не я познаваше. Сълзите отприщиха порой от очите й, седна на стълбите и зарида с глас, тресейки се, не можеща да си поеме въздух, задавена от собствените си сълзи, тъга и страх, които се надигаха в нея. Имаше усещането, че ще се удави в собственото си жалкоподобие капещо по стълбите, предпочиташе да умре сега отколкото да се самосъжалява. Мразеше тази слабост на човешката си същност. Самосъжаление. Сълзи. Женски простотии...

Аларма на часовник кънтеше из стаята. Пронизващо дразнещ звук събуди рошавата красива  глава. Албена отвори тъмнокафявите си очи и впери поглед в тавана на стаята си.

- Господи, това ли ме очаква?! - и ококори упашен поглед.

С разтреперани ръце избърса потта от челото, стичаща се покрай веждите й и се надигна от леглото. Отваряйки широко прозореца, изпи поредната шепа с лекарства и заби приготвената си сутрешна доза инжекция. Очакваше я поредният свободен студен слънчев ден... Преди  няколко дни реши, просто да не отиде една сутрин на работа... и така цяла седмица. Силно вдиша леденият скандинавски въздух на Исландия докато още можеше...

Драскотина 25-та "НарцИса"

От няколко дни беше адска жега, всичко живо гледаше да се покрие на сянка, само НарцИса както винаги, посрещаше и изпращаше блудните опиянени тела на позакъснели туристи, искащи да се качат на "Веселото корабче". Изпразваха джобовете си от монети, щом видеха жалката й физиономия приседнала близо до кея.

Тежка миризма на загниващи водорасли се носеше по брега и в този ден. Беше цялата мокра. Косата й спластена, устните пресъхнали, напукани от солената вода под парещото жарко слънце. Сякаш морето я бе изпило и кожа и кости само бе останало от нея. Мрежата, която отдавна шиеше лежеше в нозете й потънали в пясък, а морските вълни я биеха в стомаха, отново и отново, сякаш сърдити. НарцИса денонощно шиеше там на плажа, с избодени пръсти, с протрити ръце от въжетата на старите рибарски мрежи. Бедността те кара да закърпваш, да доплиташ, мрежа след мрежа, бедността те прави жесток и егоистичен. Бедността понякога те прави дребен и зъл. Гледаше как гладни, безпощадни, гларусите разграбваха в жестока надпревара негодната риба изхвърлена на брега от лодките на рибарите, а малките й зли очички се свиваха още повече, истински завиждайки на птиците ядейки рибата. Погледна към дясната си ръка и изкриви грозно уста. Огромен белег лежеше по дължина, оставен от клюна на една от птиците. Един ден, след като не бе слагала два дни и залък в устата си, сериозно се бе сбила за парче останала риба. Разбира се НарцИса победи, защото гладът я бе озверил напълно, но и сега си носеше белега от проклетото същество - както все ги наричаше, докато разгонваше гларусите за да си осигури поне от време на време някаква вечеря.


- Някой ден, вас ще сготвя в казана! - крещеше тя на птиците.


За да изкара някой друг лев, през малкото време свободна от работата си по мрежите, чистеше и рибарските лодки и корабчета. Каквото намереше в тях, си оставаше за нея. Всичко прибираше и нищо на никой не връщаше. А туристите изпускаха много неща.  Ако я питат, винаги нищо не бе видяла и нищо не знаеше. Беше натрупала толкова джунджурии, че нямаше къде да ги слага из малката си колиба и половината от тях носеше върху себе си, та още повече плашеше хората наоколо. Беше натрупала и друго през дългите години на самота. Злоба и толкова болка се лееха от нея, че в редките случеи, когато изобщо си отваряше устата да каже на някого нещо, никога не го гледаше в очите и вместо да говори, тя сякаш съскаше. Непонасяше погледите. Непонасяше и хората, все повече. От един контейнер за смет си бе намерила счупени слънчеви очила и не ги сваляше от лицето си, очите й буквално изгаряха от непрекъснатото седене на слънце и отблясъците на водата. Все по трудно й беше да вижда и шие. НарцИса приглади спластените си коси, погледна отражението си в огледалото, което си бе намерила в една от лодките и прокара леко пръст по червените си разкървавени устни.

- Някой ден и вас ще сготвя! - изсъска тя, докато събираше хвърлените й стотинки от хилещи се "розовоподобни прасенца" - тумба подпийнали весели холандци.

Драскотина 24-та "Спомен"

"Нощта бе разкъсвана от ужаса и вкуса на кръв и смърт, леещи се по някога спокойните тихи улици. Навсякъде около младият мъж с черна шапка, свистяха куршуми, присвяткаха бомби, а земята се тресеше злокобно под краката му, та чак въздуха трептеше. Тътена заглушаваше всяка мисъл в главата му. Не чуваше нищо, освен бученето в ушите си, но знаеше едно, че трябва да бяга, че трябва да се спаси, че днес той няма да умре. Не сега и не тук! Не и днес. Покрай него се рушаха сгради, летяха коли от поредния взрив. Сякаш огнен дъжд от метал валеше отвсякъде. Хората плачеха и пищяха в панически страх от случващото се, но той виждаше  само как си отварят устните с изхвръкнали от ужас очи. Вътрешният му глас, крещеше само едно: "Бягай!". Левият му крак все изтръпваше и се схващаше, особено ако го натовари малко повече. Суркаше го по пътя, който едва си проправяше и виждаше из пушеците! Поредна бомба падна близо до него и грохота погълна нощта"

Отвори очи от силна болка в левия си крак. Стори му се и, че някой пищи. Протегна ръка за да разтрие сващането, но.... мястото, където трябваше да е крака, беше празно. Болеше го нещо, което вече го нямаше. Кракът отдавна го нямаше, а той още го сънуваше, още усещаше тази изтръпваща болка. Присви очите си и въздъхна. Донякъде с мъка, донякъде с облекчение.

- Сънувал съм!

Червенокосо момиче влезе тихичко в стаята. Не искаше да го събуди, само да донесе закуската и сутрешния вестник, който той обичаше да чете още в леглото. Като го видя с отворени очи, се усмихна широко и го целуна по челото, пожелавайки му добро утро. Той не реагира. Гледаше я, с големи опулени очи, които ако можеха да заговорят щяха да попитат: "Коя си ти, по дяволите?" Момичето отметна настрани красивата си огнена коса, приседна кротко на леглото му и сложи подноса със закуската в скута си. Вестника остави до възглавницата.

- Татко, закуската!? - усмихна му се топло.

- Коя..... по дяволите..... си ти?! - изфъфли той.

Не си спомняше.... Имаше дни, в които беше доста тежко. Имаше дни, в които с часове й се налагаше да му обеснява и припомня, какво се бе случило преди повече от 15-сет години. История, която преди болестта разказваше самият той. Припомняше му какво се е случило след войната. Как той спасил живота на едно малко червенокосо момиченце, загубило в онази нощ всичко, което е имало до тогава в крехкия си живот, загубило цялото си семейство в ужасната нощ. Червенокосо момиченце, което в мига, в който изгубило всичко, спечелило спасение, нов живот и нов баща. 

-Татко, бях само на 5-ет години. Ти ми спаси живота, но в замяна остави на нощта и войната левият си крак. Спомняш ли си? Измъкна ме от онази горяща кола, която се стовари върху теб... Аз съм Мария, дъщеря ти и много те обичам! - нашепваше омайният й глас.

Очите на мъжа започнаха да се навлажняват, челото му се сбръчка, изсичайки дълбоки бразди на мъка и ужас от придошлите спомени. Изведнъж погледът му омекна, погледна я с толкова обич и топлота. Протегна трепереща ръка и погали прасковените й бузи...

- Мария?! Дете мое! Живот мой!

Драскотина 23-та "Не изчезвай, моя прекрасна Стела"

С всяка снимка Стела* ставаше все по-прозрачна. Погледна към ръцете си, сякаш плавно се изпаряваха. Изчезваше пред обектива му. Индианците вярваха, че с всяка снимка фотоапарата поглъща част от душата ти, а в един момент, когато не е останало вече почти нищо от нея, започва да изчезва и тялото.

- Спри! Спри да ме снимаш!

Но вече беше късно...

***

По стените в старата лятна къща, бягаха причудливи красиви форми, светлини от полуизгорели свещи запалени от часове. Пръстите му играеха по леко голите й рамене, един по един бавно смъкваха всяка пречка по пътя си, за да достигнат до меката й топла плът. Отметна настрани косата й и жадно впи устни във крехкия й врат. Погълна аромата й и затвори очи... Русолявия лек мъх по тялото й настръхна, усети как краката й започват да треперят. Фотоаратът в ръката му издаваше онзи пленителен звук "щрак щрак", неспиращ да снима тялото й от всевъзможни ъгли. Всеки детайл, всяка извивка, всяка сянка. Изведнъж той се обърна и неочаквано я зашлеви силно, след което навря обектива в лицето й. Грубо, неподправено, желаещ да запамети разочарованието в изражението й, изненадата и сълзите напиращи по ръбчето на очите, готови всеки момент да се изтъркулят. Плъзна едната си ръка по бедрата й, плъзна я по вътрешността им, докато другата продължаваше да държи апарата и да снима. Руменина затанцува по бледите й скули, прехапа сочните си устни с цвят на узряла череша. Този момент му хареса! Блъсна я на леглото, като в същия миг улови и запечата разпилените й като пламък коси във въздуха, виждайки го като на забавен каданс. Помоли я да направи нещо за него, помоли я да докосва сама тялото си заради него, като й обеща, че ще я направи безсмъртна. Отдалечавайки се от нея, приближи око до визьора и притихна. Погледът й гореше, крещеше нещо между ярост, възбуда и лек срам. Взе коприненият си шал от пода, ръчно рисуван с азиатски мотиви, деликатно и много бавно обви с него перфектно оформените си гърди така, че зърната й съвсем леко прозираха и изпъкваха загатвайки за себе си. Друга част обви и прикри голият й венерин хълм, оставайки стегнатите й изящни бедра напълно открити. Извиваше предизвикателно гъвкавото си тяло под звуците на релаксираща музика от Изтока. Пушекът от ароматните клечки се обвиваше сякаш заедно с музиката около нея и я правеше така мистична. Той се усети, че не снима! Бе застинал като в транс и я гледаше попивайки всяко нейно плавно движение. Проследяваше като омагьосан, всеки танц на фините й ръце, които сякаш подканваха... "Ела". Устоя на изкушението с огромно усилие и вдигна отново фотоапарата, не биваше да изпуска този вълшебен момент, който никога нямаше да се повтори. Струваше му се божествена, когато черните й коси на моменти падаха върху пламтящите й изразителни очи. След миг осъзна, че тя започва да му се губи от фокус. Наместваше обектива с развълнувани ръце, като се опитваше да изясни фокусното разстояние, но тя продължаваше да стои някак размазана и нереална през окуляра. Погледна я с невъоръжено око...

Стела, любимата жена пред него, изчезваше бавно, разпръсквайки се като миниатюрен звезден прашец...

*Стела - (Stella от лат.) означава Звезда

Драскотина 22-ра "Сърдиткото и пролетният дъжд"

"Облаците играеха някаква своя си игра и сякаш питаха: "А това на какво ти прилича?". Превръщаха се в познати на съзнанието форми, променяха цветовете си, убедили слънцето да ги гъделичка с лъчите си и да ги багри. То играеше на криеница с тях, може би защото все му беше скучно, а и беше като малко дете. Бягаше им, те го следваха, а като се разсърди се начумерваше и бързо само се скриваше зад някой от тях... и така до края на деня, докато се умори от тези неспирни и щури пухковци и се оттегли в заслужена почивка от другата страна на въображението. Луната пък, тази така суетна красавица, променяше формата си за да не могат облаците да я скрият, за да е винаги интересна и нова, различна. Да блести насред любимият си кавалер Индиговото небе, с мистична неземна красота, наобиколена от множеството си придворни дами, сияещи обсипани със звезден прашец..."

- Хей! - побутна я котарака. Къде се беше отнесла?

- Ах... ммм, мислех си нещо... - подсмихна се тя, сякаш на себе си.

Нощта тъкмо се бе спуснала, тиха и грациозна, като фина принцеса от Изтока. Потайна, с дълбоки черни очи и шоколадова кадифена кожа, с безброй блестящи светулки по нея... Земята под тялото беше топла, пръста някак мека, а тревата скоро окосена, миришеше омагьосващо на свежи билки и зелено. Гледката спираше дъха на всеки попаднал на това място - висока местност над лудницата долу в града. Светлините на далечните коли, караха въображението да си рисува на воля картини от милиони запалени свещички. Изведнъж едри капки свеж пролетен дъжд докоснаха носа й, гъделичкаха клепачите й, капчиците се затъркаляха нетърпеливи за игра и по лъскавата светло бежово-черна козина на дебелия сиамски котарак до нея, който сърдито сви назад уши и скочи неспокоен на лапите си.

- Ех, стой де Морган! Толкова е хубаво... ухили се и дръпна старият мърморко за опашката.

На мига той изсъска зловещо, а сапфиреноснините му очи просветнаха в червено от мрака, изплъзна се умело от хватката й и побягна в опит да се скрие от враговете си, като усилено тръскаше подгизналата си козина и малките красиви черни лапи. Мразеше дъжда! А тя си лежеше там на земята, спокойна с огромна усмивка върху устните, с ръце под главата, изплезила език, отпиваща от сладките на вкус дъждовни капчици. Лицето й цялото покрито с топъл дъжд сияеше. "Песента на пролетния дъжд не е тъжна. О не, напротив, няма и помен от режещият зловещ леден камшик на вечно сърдитата зима. Сега тя е освежаваща, лека, весела и игрива. Барабани по младите листа на дърветата, закача се и със спящите цветя затворили венчелистчетата си, нахално се опитва да ги събуди за да си поиграят. Песента на пролетният дъжд, подканваща те да танцуваш, да се слееш с дъжда, да станеш част от водата, да станеш вода и ти самият. Кара те да заровиш босите си крака в мократа трева и да се пързаляш. Кара те да се смееш, да усетиш живота в теб и около теб, да забравиш за миг болката, демоните..." Тя отметна мократа коса от челото си, претърколи се два пъти, изпуфтя недоволно и отиде да се погрижи за вече разяреният и подивял сърдитко, котарака си Морган, който съскаше и се мяташе недоволно срещу всяка падаща на земята и върху козината му живителна капчица.

-Хайде, от мен да мине, прибираме се сърдитко! - мокрите й устни му се усмихнаха. Обви треперещият котарак в топла сигурна прегръдка и го целуна, запътвайки се бързо към вкъщи.

Драскотина 21-ва "Олимпия"

Седях отстрани и гледах как Олимпия проваля живота си. Нехаейки за своя, но силно интересуваща се от този на другите около нея. Все се луташе, между правилно и неправилно, между желано и не толкова, между реалното и измисленото... Истината беше, че и бе тежко. Много тежко.

Аз не бях точно ангел, не бях и дявола...

От време на време я побутвах: "Хайде момиче... направи това...", "Хайде момиче... направи онова...", "Ах, Олимпия Олимпия, защо реши да скочиш от онзи мост...?" Веднъж отиде на психиатър. Сподели му, че чувала гласове в главата си! "Олимпия, та кой не чува?!" Казва ли й да прави разни неща!

"Олимпия, защо не ме чу, когато ти крещях да не го правиш?!" Доктора й даде някакви хапчета, дори не я слушаше внимателно, какво му говори. Посъветва я да се опита да ги изключва, гласовете. Да си мислела за нещо, което харесва, което обича. За някакво място, където се чувства сигурно и спокойна... През цялото време слушах и крещях: "Глупости, глупости!!" Тя не трябваше да оставя гласовете. Те не бяха лоши, те нямаше да й навредят. Гласовете бяхме собствената й съвет, силата й, желанието й за борба и живот, всички бяхме нейните добродетели. А тя ни заглуши! Хапчетата отприщиха нещо друго в нея, нещо много по-страшно от гласовете. Отключиха някаква параноя, непрекъснат страх, плач. Трепереше, имаше чувството, че някой я гони и преследва. И как няма, като пиеше хапчета, които не са за нея... Чувстваше се безкрайно тъжна, празна и сама.

"По дяволите, Олимпия не скачай, чуй ме..!"

Един ден се обади на доктора, каза му, че не й е добре, че нещо не е наред. Получи успокоение по телефона, че това било горе-долу нормално, докато организма й се опитва да приеме лекарството, можело да се почувства леко объркана.

"Леко??! Боже, исках да удуша този идиот с диплома!"

Олимпия провря първо краката си през оградата на моста и седна за малко да погледа водата отдолу. Усещах, че не се съмнява в това, което иска и ще направи. Изчопли едно по едно хапчетата от блистера, беше спряла да ги пие от няколко дни, за което бях толкова щастлив/а. (аз нямах пол) Гледаше ги как потъват в дълбокото, едно по едно и се усмихваше, някак спокойна.

Но времето не беше достатъчно организмът й да се изчисти от тези боклуци и да.... ме чуе! "Олимпия, моля те, не го прави, добре си нищо ти няма! Олимпия!?

Не, не ... стой, недей. Чакай..." Беше се изправила до парапета, набра се на ръце и се покатери отгоре. Усещаше вятърът, който днес бе по-силен от обикновено, караше я леко да се поклаща, като в предсмъртен танц.

"Боже!! Олимпия, та ти имаш страх и от високо и от вода, не можеш да плуваш, какво си мислиш, че правиш сега...?" След всички други страхове насадени изкуствено от лекарството, това беше най-малкото нещо, което да я спре. Раз два три......

"Олимпия чакай, недей ... Не скачай момиче, аз съм тук!!!"

Бууууфффф! Студената вода гостоприемно я обви в нетърпелива силна прегръдка. Беше мътна, зеленикава и някак съвсем слабо се виждаше светлинката отгоре, докато Олимпия бавно, но сигурно потъваше... Сякаш дърпана от зли морски русалки. Дългите й коси се разпиляха във водата, като на една от сестрите Горгони, а малки медузи веднаха налазиха крехкото й тяло. Продължавах да й крещя, не спирах, с надеждата сега поне да ме чуе, докато живота и смъртта са на везната и се борят всеки да спечели тази отвратителна надпревара. Докато балончетата излизаха от устата и носът й, аз имах шанс. После, щеше да е твърде късно.

"Олимпия, Олимпия, виж светлината от слънчевите лъчи над теб, плувай нагоре момиче, моля те! Хвани ме и плувай нагоре. Олимпия, чуваш ли ме?

Чуй ме, Олимпия...!!"

Драскотина 20-ста "Историята на баба Петра" (1)

*С дъх на люляк - продължение

След като отпи няколко глътки от чая си, момичето не можеше повече да сдържа любопитството си и се обърна леко смутена към домакинята им баба Петра. Попита я каква всъщност е нейната история, защото хората от селото им разказали какво ли не за нея, но тя някак не вярваше и на половината от думите им. Лицето на баба Петра бе така спокойно и лъчезарно, въпреки годините й 91-на и въпреки хилядите гънки и дебели бразди по него. Тя се усмихна и кожата и се набръчка още повече. Момичето с нескрито любопитство и нетърпение й подхвърли за прочутата история с нощните ходения в гората на баба Петра и какво носела със себе си... Старата жена се надигна бавно и мъчително от стола, затътри се към една голяма стара дървена ракла с красиви орнаменти изписани върху капака. Отвори я и от дъното й извади нещо. Държеше го така, че то не се виждаше, докато жената не застана точно пред момичето. Хвана ръцете й с едната си свободна ръка и сложи балетните палци в скута й. То я гледаше с отворени уста и очи мигащи със скоростта на пеперудени крила.

- Била си балерина?! - едва отрони тя.

- Исках да бъда! - засмя се с лека нотка на носталгия баба Петра.

Жената седна отново на стола си, приглади вече не така гъстата си коса, но все още вчесана на стегнат кок, облегна се назад и очите й сякаш засияха.

- Ще ви разкажа. - тихо рече тя.

"Родителите на баща ми избягали преди много години от Русия и дошли тук в България. Моята баба е била някога балерина. Баща ми беше добре образован и начетен човек, но живота на село му харесал повече и решил да се занимава със земеделие, да живее по-обикновен и спокоен живот, оставайки тук на село. Разбира се, майка ми също помогнала за това му решение. Влюбил се до полуда! Баба ми, горда и наперена жена, гражданка с потекло, не одобрила селското момиче, избраница на баща ми и прекратила всякакви връзки с новото семейство на сина си.

Но да ви разкажа за пантофките. Един ден намерих тези палци, мръсни, на места леко протрити, в една кутия захвърлена, там където държахме животните - бяха трудни и тежки години, деца... трябваше да се справяме сами, защото никой не ни помагаше. Една от козичките беше загризала панделката, когато аз случайно влязох в този момент да им нося храната. Като ги видях, веднага ги дръпнах и си ги прибрах. Бях на около 16-сет години ли, не помня вече. Скрих ги, защото знаех, че баща ми ще се ядоса, рядко говореше за баба и дядо. Баща му починал рано, татко казваше за него, че бил тих, скромен и добър човек. Но за баба ми почти и дума не обелваше, аз майка си разпитвах. Исках да съм балерина, като тази моята непозната, проклета и коравосърдечна, както казваше татко, баба. Измъквах се тайно, нощно време, минавах през гората и стигах до една поляна, където слагах палците и подскачах. Въртях се насам натам из полето. Не знаех как се играе балет. На зазоряване се прибирах, преди да са станали родителите ми, на село хората стават много рано. Един ден, се престраших и казах на майка, че искам да стана балерина. Имах хубава стройна фигура, все пак гена си казва своето и момчетата май доста ме харесваха. Когато майка ми, чу изречените от мен думи, тя едва не изпусна чинията от ръцете си, стисна устни и по погледа й разбрах, че това никога няма да се случи. Каза ми, че съм вече голяма за да започна на уча балет и че за работата на полето, балет не ми е нужен. Но аз почти всяка вечер ходех до поляната и... танцувах... и танцувах..."

Очите на баба Петра се насълзиха. Стана от стола си и каза, че ще отиде да си полегне, а после ще сготви чудна вечеря за гостите си...

(следва продължение)

Драскотина 19-ста "Спасителят Макс"

Макс нетърпеливо дърпаше завивките. Излизаше му се навън, а на нея й се спеше ужасно много. Както всяка сутрин.

- Макс... Мааакс, пф... п-престан-иии. - едва изфъфли момичето. Беше забила очи във възглавницата и физиономията й се разтегли опитвайки се да завърти глава за да погледне към кучето.

- И аз те обичам, ела да подремнем малко, а?! - и стовари с тежест отново глава. Макс беше красив черен лабрадор, с лъскава и добре поддържана, загладена козина, добре охранен, но не прекалено. Личеше си, че го обичат и се грижат за него подобаващо. Кучето също даваше своя принос, той беше най-добрият й приятел през повечето време от живота й. Тази прекрасна слънчева утрин навън, го караше да бъде нетърпелив и досадно да продължава да дърпа завивките, да я ближе по лицето и да скимти, привличайки внимание. Захапа количката и я избута до леглото й, след което нададе отчаян вой. Тя отвори едното си око и изпуфтя. Надигна се и остана в седнало положение на леглото за около минута-две, набра се на ръце и се прехвърли в инвалидната количка. С Макс обичаха заедно да избират тоалета й за деня. Тя отваряше гардероба, а той й избираше какво да облече. Блуза, дънки, измиване на зъбите, маратонки и сме готови. Сложи каишката на кучето и тъкмо да излязат, когато на вратата Макс излая и задърпа количката й към огледалото след, което излая отново.

- О, Макс... Толкова си претенциозен, ще те загрозявам ако съм рошава ли? - засмя се тя, погали го и сплете косата си. Изпрати му въздушна целувка и забута количката към вратата. Излизаха сами, искаше сама да се справят, тренираше усилено за да е във форма поне от кръста нагоре. Денят беше само за разходка, топъл, слънчев с лек разхлаждащ ветрец. Понякога оставяше Макс да дърпа количката. Ходеха често на едно и също място. Спокойна зелена площ в близост до морето, където оставаше Макс да лудува. Мяташе му фризби, а той скачаше да го хваща или пък го гонеше. Хвърляше му любимата му малка топка и той й я носеше. Понякога тичаха заедно, кучето дърпаше толкова силно количката, че тя имаше чувството, че бяга сама, че сякаш може да полети. Затваряше очи, протягаше нагоре ръце и се наслаждаваше на вятъра, който я биеше в лицето и разрошваше косите й. Краката й пострадаха, когато Макс беше още малко кутре. Един ден се разхождаха без каишка и малкият палавник изскочи на шосето, гонейки няколко листа паднали от дърветата наоколо. Тя изтича да го хване и тогава колата насреща удари нея. Не се сърдеше на Макс, та той беше бебе, какво ли разбираше. Не се отдели от леглото й дълго време, малко по-малко я накара да се върне отново съм живота. От тогава станаха неразделни. Някога тя спаси живота му, сега той спасяваше и изпълваше нейният.

Драскотина 18-ста "Дъхът на нощта"

Извади бялото фино листче, с два пръста хвана щипка от тютюна и го положи в леглото от хартия между пръстите си. Не ползваше машинка, не слагаше и филтър, доставяше му удоволствие да си свива сам цигарите, беше овладял перфектно движенията... Така ги харесваше, ръчно свити. Дори понякога дъвчеше само тютюн. Не го правеше защото няма пари, напротив, нещо в цялото това движение и занимание му харесваше, а и свиването го караше да пуши по-малко в интерес на истината, защото се опитваше да ги откаже. От почти две години, някак неуспешно. Просто толкова обичаше мириса на незапаления тютюн, пламъка от запалката, който прогаряше крехката хартийка, виждайки я как се сгърчва сякаш от болка и този специфичен звук... Ароматът. Първото дълбоко дръпване. Устните му се отлепят от хартията, а по тях остава малка част от тютюна... Как да се откаже от това си удоволствие?! Облече се и излезе, вземайки няколкото свити цигари със себе си, харесваше му да пуши по пътя към дома й. Уличното осветление никакво го нямаше, погледна към счупената лампа поклащайки неодобрително глава, беше съобщил няколко пъти, че трябва да ги сменят... Вървеше по добре познатия път към дома й, макар и тъмно, се справяше добре. Реши да си запали втора цигара. Бръкна в джоба си измъкна една, подуши я, облиза я по дължина и запали, на светлината от проблясъка на пламъка видя, че капака на шахтата пред него липсва. Можеше да падне в нея... ако не пушеше... Засмя се! Спомни си, че в главата му от дни звучеше една и съща песен "...No need to worry 'cause everybody will die, every day we just go, go..." чудеше се защо ли пък тази. Докато вървеше и пушеше си мислеше за момичето, при което се бе запътил. Не знаеше дали я обича, не знаеше дали не иска да се разделят, вече нямаше какво да си говори с нея. Но знаеше, че като го види, тя ще се усмихне. Харесваше усмивката й! Тя ще се усмихне, ще го целуне леко захапвайки долната му устна и ще оближе своите. Ще каже, че харесва новия аромат на тютюна му, а той пак нямаше да има смелост да й признае, че... иска раздяла. Забърза крачка поглеждайки часовника си, пак закъсняваше за срещата им. Тя щеше да го чака вече на вратата притаила дъх, стиснала ръце една в друга с тайнствено закачливо изражение. Осветлението сравнително близо до къщата й, на места примигваше в опит да свети от старите градски лампи. Той бързаше... Размина се с човек, който го спря и го попита дали има огънче. Разбира се, че имаше. Усмихна се и запали цигарата му, реши да запали последна и за себе си преди да стигне до нея. В този момент мъжът извади нож и го наръга право в корема, един път, а после и втори път. Взе портмонето му от вътрешния джоб докато го придържаше да не се свлече веднага на земята и избяга. Лежеше върху все още топлата земя, до неотдавна огрявана от последните лъчи на слънцето, на тъмната и празна улица, втрещен и загледан към тазвечерното безлунно небе. Звездите се открояваха така ярко, както не ги бе виждал от детството си. Кръвта му изтичаше... Цигарата още седеше стисната между треперещите му пръсти, успя да си дръпне веднъж за последно и затвори очи... Разнесе се приятен лек аромат на череша, знаеше, че ще й хареса...

Да, тази вечер те щяха да се разделят!

Драскотина 17-ста "С дъх на люляк"

Колата им спря в едно село, беше мъничко селце. През лятото много китно и гостоприемно, ако изобщо някой се обърка да мине оттам, но малкото останали жители все пак се надяваха, че и тази година ще успеят да дадат къщата си под наем на някое добро многодетно семейство или млада сладка двойка, потърсила усамотение или на който и да е пожелал да разгледа и почива в тяхното изключително красиво селце. Двамата новопристигнали в селото обикаляха различни места, като събираха истории. Трябваха им провизии за да продължат пътя си и се отбиха в местното магазинче-кафене-гостоприемница. Там, веднага като ги видяха се нарои народ, всеки желаещ да им покаже селото или да им разкаже за местните легенди... С две думи, хора без работа убиващи скуката, само си търсеха слушатели. Е, определено този път попаднаха на такива. Бяха си на измислили толкова истории, че да те заболи главата. Разказващи един през друг, всеки смяташе своята история за най-интересна и опитваха да убедят двамината, че думите им са самата истина. Една от историите обаче се стори интересна на момичето, което пътуваше с колата и се заслуша... Разказваше се за най-старата жителка на селото...

В по-малка от повечето къщи, в края на селото, в една леко невзрачна малка уличка, близо до гората, живееше 91-на годишна старица, казваха й баба Петра. Никой май не помнеше вече истинското й име, викаха й Петра, защото и тя била като едноименния каменен град в Йордания... Каменна, пустинна, трудна жена! Някога, разказваха, била много красива девойка и доста мъже я искали за жена, даже идвали от съседни села да я искат. Ама баба Петра се не давала. Имала особен характер разправят, още навремето. Била различна от другите момичета, тя и самата й красота била някак особена, по-мистична. Разбира се, момичетата на нейната възраст шушукали зад гърба й, че не била нещо много наред с акъла или че била вещица, сигурно нещо им правела на мъжете, та толкова да я искат всички. Понякога пред вратата на къщата си, намирала заклани петли и какви ли не други безумни неща, плод на болните амбиции на момичетата да си намерят добър мъж. Как можело тях да не ги искат толкова колкото нея, с какво тя била повече от тях... Разказват, че през нощта я виждали как ходела в гората, сама, боса и носела нещо в ръцете си. Смятаха, че забременявала от някои от мъжете и после като се роди бебето, го убивала и носела малкото трупче да го зарови в гората.

Докато слушаше всички небивалици на момичето му настръхваха косите, изумяваше се до къде може да стигне злобата на хората, но искаше да чуе историята до край.

А всъщност, баба Петра така и не се омъжила, нямала и деца, останала си самичка да си живее в къщата, след като родителите й починали. То и за тяхната смърт разправят, че тя била виновна. Майка й се самоубила удавяйки се в реката, а баща й пък полудял и хукнал на някъде. Намерили го след година някъде в покрайнините на селото, не могли да го познаят, бил станал като стафида. След тези случки, хората се отдръпнали от нея още повече и момците вече не идвали да я искат, а местните момички злорадствали и ехидно се смеели минавайки покрай нея. Пък тя казват, нежно им се усмихвала и сякаш нещо в погледа й святкало, като на вещица...

Не се стърпяха и отидоха да потърсят тази, така коментирана старица. Намериха баба Петра в двора на спретнатата си къща, да седи до нацъфтелия люляк и да се усмихва. Още като ги видя, откъсна китка люляк и се затътри много бавно към портата да ги посрещне и да им даде китката ароматен пресен люляк. Очите на момичето светнаха от радост, люлякът беше едно от любимите й разстения. Майка й и баща й едно време под люляк се залюбили... А баба Петра се оказа, прекрасна и добра бабичка, вежлива, начетена и много добронамерена. И те решиха да останат в къщата й поне за една вечер. А тя пък какви истории им разказа, но за тях друг път.

(следва продължение)

Драскотина 16-ста "Стаята с огледалата"

Събуди се със сподавен неизкрещян ужас заклещен върху устните. Очите й едва се задържаха да не изскочат, а ръцете й трепереха докато удряше силни шамари по лицето си крещейки си: - Това беше само сън, само сън.... сън. Но сърцето в гърдите й не искаше и да чуе, биеше свирепо, оставащо я на моменти бездиханна. Кошмарът, който от години я преследваше се бе върнал.

Някаква необяснима тъга се носеше между слоевете въздух из стаята. Някак лепкава и тежка, задушлива... Вървеше бавно между стотиците огледала, посивели, замъглени от годините... Няма нищо вечно. Усещаше духа на всяко едно, чуваше писъци затворени в някои от тях, виждаше смеха по безгрижните лица на деца, подскоците на улични танцьори, сълзите на нечии неосъществени мечти. Като огледален дневник на живота. Във всяко едно - нещо различно, във всяко едно - затворена по една малка частица от нечия душа. Сенки сякаш пробягваха зад нея след всяко огледало. Обръщаше се бързо, завърташе огледало след огледало, но да гониш сянка, може да се окаже непосилна задача. На осмото огледало успя да види сянката, беше на мъж с океан в очите и къдрици с цвят на топъл пясък. Познаваше тази сянка, познаваше този мъж. Изведнъж почувства, че сякаш започва да се дави, краката й тежаха, като в опит да бягаш по плажа, който те държи в твърда хватка. Погледна надолу към краката си, подът беше чист и никой не я държеше, беше сама в стаята пълна с огледала. Докато продължаваше да върви търсеща вратата с надпис "Изход", тих шепот се плъзна зад лявото й ухо: "Обичам те, но вече не съм щастлив с теб! Обичам те, но се изкривих от болка..." Завъртайки глава от към идващият шепот, картината насреща й я накара да замръзне.

"Беше невероятно слънчев и топъл ден. Лек вятър галеше нежно всеки щастлив, сърдит, забързан или просто шляещ се, по малките тесни улички на стария град. Сякаш всичко наоколо се усмихваше, сякаш нищо лошо не може да се случи днес! Не и точно днес... но грешеше.

Жълто такси хвърчеше по магистралата към летището. От радиото звучеше испанска музика, прозореца на задната седалка на колата бе смъкнат наполовина и силна струя вятър биеше седящият до него в лицето. Заминаваше си, но не тя. Заминаваше си той. В колата се чуваше само пухтенето на шофьора и тихата китара от радиото. Те мълчаха! Всеки път си казваха, че ще е за последно и всеки път просто се лъжеха един друг. На тръгване към транзитната зона на летището, буцата в гърлата им стана още по-голяма... Усмихнаха се нервно. Той разроши косата й, опряха челата си едно в друго и се разбраха без думи... Повече не се видяха!" Вече не удържаше сълзите си...

От едно от огледалата от другата страна, покрай нея започнаха да изскачат небостъргачи, озова се по средата на адски оживена улица, от 5-те платна покрай нея летяха коли. Тя залегна и се прилепи на пода свита, сякаш всички идваха към нея без да виждат, че е там... Разбира се, коли нямаше. Опита да се изправи плахо, но реши просто да седне на пода, краката не я държаха, бяха се разтреперили като листа посред прииждаща буря. Огледа се притискайки с ръка гърди, челото й се сбръчка изписвайки силната болка отвътре... Задъхваща простенваше клатейки се на пода:

- Искам да изляза, искам да изляза от тук...!

"Monsters don't sleep

under your bed,

they sleep inside your head!"

Драскотина 15-ста "Една лудост облечена в "любов"

Когато там на пътя те срешнах аз, насред пустоща, сама, изгубена, с разрошени коси, с мръсно и почерняло лице изгоряло от жаркото слънце, с босите ти нозе изтъркани от дългото скитане, със заключената ти усмивка, сърдитите очи... Сърдити на целия свят... Ти беше божествено красива! Тогава ти не знаеше, как аз ще пригладя косите ти с ръце, как ще погаля и измия лицето ти... Не вярваше и не знаеше, как ще грейнат очите ти, как ще отключа тази така строго пазена усмивка...

Не знаеше и аз не знаех или пък да...

Когато те срещнах на онзи път, дивото в теб се бунтуваше срещу каишката, която влачеше още след себе си. Тогава аз хванах здраво тази каишка, дръпнах я и ти тръгна след мен. Покорна! Тогава нещо се събуди в мен. Не исках да те дам на никой! Не исках да прогледнеш! Не исках да пленяваш с неземната си усмивка всеки друг! Исках я само за мен. Не исках да покоряваш други с красивите си смарагдово зелени очи. Слънцето огряло те, караше кожата ти да блести с ослепителен меден цвят, вятърът танцуваше между косите ти, а миглите трепкаха, като крила на пеперуда. Тогава полудях!

Обвих с ръце буйните ти коси и с нож отрязах ги аз. Извадих прекрасните ти очи, за да искрят само за мен. Заших чувствените ти устни, запазвайки една единствена усмивка. Само за мен! Изтъгнах сърцето от гърдите ти, защото не исках никой друг да чува нежната му песен.

Завързах те, за да си винаги до мен. Тогава с нетърпение и радост погледнах очите ти, които стисках в ръката си, с болка осъзнах, че искрите си бяха отишли. Прокарах пръст по безжизнените ти устни нямащи и помен от усмивка веч. Сърцето ти в другата ми ръка бе замлъкнало... Тялото ти вехнеше приведено напред, като страшна стара парцалена кукла. Ужасих се! Започнах да крещя скубейки коси! Исках завинаги да запазя магията на красотата ти, а те бях превърнал в чудовище. Оставих те там сама, не исках никога повече да те виждам!

Ти не беше вече красива, ти не беше вече моя!

Драскотина 14-ста "Души от разтопено злато"

Стегната, примката обгръщаше красивият му врат, а бесилото стърчеше над главата му с грозно и грубо въже, преметнато небрежно на дебелият бук. Той не можеше да си обясни, как някой успя да го упои и да го постави в тази нелепа ситуация. Красива сова беше кацнала на клона с широки зелени листа, тихо и съсредоточено наблюдаваше от високо трепета на случващото се в гората днес. Зрението и слуха й бяха превъзходно развити и с нескрито любопитство ококорила очи се пулеше на мъжа под бука. Слънцето залязваше и идваше време за хранене, а тази твар отдолу не бе чак толкова интересна, че да пренебрегне вечерята си заради него. Отлетя с писклив крясък, подплашвайки леко коня под краката му, който и без това едва се удържаше да не хукне в галоп.

- Мамка му и кон, ей сега ще хукне, а аз ще увисна тук, като пълен нещастник, какъвто и може би съм. - мислеше си той, докато се опитваше да освободи ръцете си.

Конят пръхтеше и ровеше с копита неспокойно в пръстта. При всяко по-рязко помръдване от негова страна, примката се затягаше все по-силно, а въжето се опъваше в готовност да прекърши врата на ездача. Затвори очите си и потъна в сладък спомен...

"Беше слънчев ден, но се задаваха гъсти тъмни облаци, затова се бяха прибрали този път... Седяха си вкъщи, голи, в разхвърляното легло, той мажеше бои по цялото й топло тяло. Пръстите му обагрени във всякакви цветове се плъзгаха по меката й кожа, а тя се смееше... Боже, как обичаше смеха й! Този сладък, звънлив галещ звук, излизащ от прекрасните й устни... А устните й, подлудяваха го всеки път..." Стисна очи, сякаш някой забоде огнен ръжен в сърцето му. Не знаеше дали не иска да извика още сега: - Дий конче, дий... Тя никога нямаше да му прости предателството. Никога! Ако разбереше какво бе сторил, никога...

Конят направи няколко крачки напред, като опъна и затегна въжето до толкова, че той усети как кръвта му се качи в главата, слепоочията му затуптяха и погледа му се размъти, спомени и картини отново се запреплитаха в съзнанието му.

"Бяха двамата на поляна, отляво имаше малко езерце, където тя ловеше жаби. Искаше да му докаже, че не я е страх, че не я е гнус, че това са просто .... жаби! Беше си намерила една мъничка, уловия в подскока й и с наперен вид му я показа. С гордост и смелост в присвитите си леко очи, погледна го пронизващо и повдигна едната си вежда, докато държеше жабчето. Някаква течност се разля по ръката й, тя изпищя неистово и метна жабата мигновенно, като скачаше, въртеше се и пищеше.... Сериозна му изкрещя: - Напика ме жаба, разбираш ли, напика ме жаба, това не е на хубаво! Не е на хубаво!! А той се заливаше от смях и превиваше от болка в мускулите на стомаха..."

Може би тя беше права... Може би жабата й предсказа за неговото бъдещо предателство, може би й предсказа за това къде ще бъде той сега. На бесилка... Тя винаги беше права, а той никога не я слушаше!

Излизайки от спомена си, чу стъпки зад себе си, но не можеше да се обърне. На няколко пъти извика, никой не му отговори, но чуваше нечие дишане. Силен плясък като от бич огласи цялата гора, конят побягна, а той разко увисна със счупен врат от бесилката. Нищо не усети, нищо не разбра. Тялото му леко все още се полюшваше, когато тя пристъпи бавно напред и го погледна, избърсвайки единствената си сълза...

Драскотина 13-ста " Желязната плесница 2 (Вълк)"

Желязната Плесница 1

2.

Мъглата се стелеше бавно, но сигурно, покриваща всяко видимо и невидимо местенце наоколо. Луната едва прозираше под бялата и гъста перелина обхванала нощният град. А отвъд него, сухите черни дървета едва се очертаваха в мъртвешки студената гора. Тя стъпваше леко и бързо, треперейки от студ, с вледенени ръце опипваше дърветата за ориентир, по който да се води навлизайки дълбоко в тайнствените дебри. Вятърът режеше безпощадно в гърдите, смразявайки всяка течност в тялото. Дишаше на пресекулки! Чу различен шум от този който носеше вятърът, застина на място и задържа дъх. Не смееше да се обърне, сякаш ако остнане с гръб, звукът няма да се превърне в нещо реално, навярно с много остри зъби. Ударите на сърцето бяха единственото, което в момента я издаваше, че е жива. Леко скимтене сякаш я накара да отвори едното си око и да завърти бавно назад глава. Едно бяло и красиво същество я гледаше със светнал поглед. Бял и невероятно красив величествен вълк бе застанал точно зад нея. Не изглеждаше като да е готов да напада, затова тя се обърна и го погледна право в очите, опитвайки се да запази самообладание. Не знаеше дали е притихнала от възхита или от страх, а може би и от двете по малко. Животното не сведе глава, а смело се запъти към нея, като се гледаха в очи с някаква топлота и мир. Вълкът я задмина внимателно и продължи напред, като обърна глава за да я погледне отново. Тя бе замръзнала на място и не знаеше как да реагира. Вълкът тръгна с тежка стъпка пред нея и след миг се обърна отново, като издаде лек едва доловим вой. Искаше навярно да го следва. Тя кимна бързо няколко пъти с глава и го последва вече без никакъв страх в себе си. Мъглата толкова се бе сгъстила, че едва различаваше новият си спътник сред всичко наоколо и наостри слух да следи стъпките му. Вървейки трепереща си мислеше само едно нещо, колко ли топло щеше да и стане, ако го прегърне сега, преди кръвта във вените й изцяло да се е вледенила от студа. Пътят бе дълъг, не беше сигурна колко още остава, защото дори нямаше вече идея къде се намира точно, бе загубила оринетир още преди да се появи белият красавец, а сега се осланяше само на него. Където я заведе... друго не й оставаше, но вярваше, че няма да я предаде. Някак го усещаше, че може да му има доверие. Изведнъж чуваше само своите плахи стъпки, вълкът трябва да бе спрял на метър от нея навярно, затова продължи внимателно с все още протегнати вкочанени ръце напред. Чу отново лекото скимтене, след което стъпките продължиха и след минута отново спряха. Нещо тъмно и голямо се очертаваше пред нея. Спря и със затаено отново от страх сърце направи няколко крачки опипвайки наоколо. Нямаше нищо. Дърветата вече ги нямаше, явно бяха излезли от гората, но къде ли бяха?! Очертанията ставаха малко по-ясни и очите й успяха да различат нещо като пещера. Вълкът стоеше пред нея и издаваше силен вой. Още няколко прекрасни създания, като него излязоха навън от пещерата. Обграждайки момичето в нещо като кръг, бавно тръгнаха придвижвайки се отново към мястото от където бяха излезли. Тя ги последва и влезе с тях в пещерата...

Топло...

(следва продължение)