понеделник, 27 февруари 2012 г.

Драскотина 17-ста "С дъх на люляк"

Колата им спря в едно село, беше мъничко селце. През лятото много китно и гостоприемно, ако изобщо някой се обърка да мине оттам, но малкото останали жители все пак се надяваха, че и тази година ще успеят да дадат къщата си под наем на някое добро многодетно семейство или млада сладка двойка, потърсила усамотение или на който и да е пожелал да разгледа и почива в тяхното изключително красиво селце. Двамата новопристигнали в селото обикаляха различни места, като събираха истории. Трябваха им провизии за да продължат пътя си и се отбиха в местното магазинче-кафене-гостоприемница. Там, веднага като ги видяха се нарои народ, всеки желаещ да им покаже селото или да им разкаже за местните легенди... С две думи, хора без работа убиващи скуката, само си търсеха слушатели. Е, определено този път попаднаха на такива. Бяха си на измислили толкова истории, че да те заболи главата. Разказващи един през друг, всеки смяташе своята история за най-интересна и опитваха да убедят двамината, че думите им са самата истина. Една от историите обаче се стори интересна на момичето, което пътуваше с колата и се заслуша... Разказваше се за най-старата жителка на селото...

В по-малка от повечето къщи, в края на селото, в една леко невзрачна малка уличка, близо до гората, живееше 91-на годишна старица, казваха й баба Петра. Никой май не помнеше вече истинското й име, викаха й Петра, защото и тя била като едноименния каменен град в Йордания... Каменна, пустинна, трудна жена! Някога, разказваха, била много красива девойка и доста мъже я искали за жена, даже идвали от съседни села да я искат. Ама баба Петра се не давала. Имала особен характер разправят, още навремето. Била различна от другите момичета, тя и самата й красота била някак особена, по-мистична. Разбира се, момичетата на нейната възраст шушукали зад гърба й, че не била нещо много наред с акъла или че била вещица, сигурно нещо им правела на мъжете, та толкова да я искат всички. Понякога пред вратата на къщата си, намирала заклани петли и какви ли не други безумни неща, плод на болните амбиции на момичетата да си намерят добър мъж. Как можело тях да не ги искат толкова колкото нея, с какво тя била повече от тях... Разказват, че през нощта я виждали как ходела в гората, сама, боса и носела нещо в ръцете си. Смятаха, че забременявала от някои от мъжете и после като се роди бебето, го убивала и носела малкото трупче да го зарови в гората.

Докато слушаше всички небивалици на момичето му настръхваха косите, изумяваше се до къде може да стигне злобата на хората, но искаше да чуе историята до край.

А всъщност, баба Петра така и не се омъжила, нямала и деца, останала си самичка да си живее в къщата, след като родителите й починали. То и за тяхната смърт разправят, че тя била виновна. Майка й се самоубила удавяйки се в реката, а баща й пък полудял и хукнал на някъде. Намерили го след година някъде в покрайнините на селото, не могли да го познаят, бил станал като стафида. След тези случки, хората се отдръпнали от нея още повече и момците вече не идвали да я искат, а местните момички злорадствали и ехидно се смеели минавайки покрай нея. Пък тя казват, нежно им се усмихвала и сякаш нещо в погледа й святкало, като на вещица...
Не се стърпяха и отидоха да потърсят тази, така коментирана старица. Намериха баба Петра в двора на спретнатата си къща, да седи до нацъфтелия люляк и да се усмихва. Още като ги видя, откъсна китка люляк и се затътри много бавно към портата да ги посрещне и да им даде китката ароматен пресен люляк. Очите на момичето светнаха от радост, люлякът беше едно от любимите й разстения. Майка й и баща й едно време под люляк се залюбили... А баба Петра се оказа, прекрасна и добра бабичка, вежлива, начетена и много добронамерена. И те решиха да останат в къщата й поне за една вечер. А тя пък какви истории им разказа, но за тях друг път.
(следва продължение)

вторник, 21 февруари 2012 г.

Драскотина 16-ста "Стаята с огледалата"

Събуди се със сподавен неизкрещян ужас заклещен върху устните. Очите й едва се задържаха да не изскочат, а ръцете й трепереха докато удряше силни шамари по лицето си крещейки си: - Това беше само сън, само сън.... сън. Но сърцето в гърдите й не искаше и да чуе, биеше свирепо, оставащо я на моменти бездиханна. Кошмарът, който от години я преследваше се бе върнал.

Някаква необяснима тъга се носеше между слоевете въздух из стаята. Някак лепкава и тежка, задушлива... Вървеше бавно между стотиците огледала, посивели, замъглени от годините... Няма нищо вечно. Усещаше духа на всяко едно, чуваше писъци затворени в някои от тях, виждаше смеха по безгрижните лица на деца, подскоците на улични танцьори, сълзите на нечии неосъществени мечти. Като огледален дневник на живота. Във всяко едно - нещо различно, във всяко едно - затворена по една малка частица от нечия душа. Сенки сякаш пробягваха зад нея след всяко огледало. Обръщаше се бързо, завърташе огледало след огледало, но да гониш сянка, може да се окаже непосилна задача. На осмото огледало успя да види сянката, беше на мъж с океан в очите и къдрици с цвят на топъл пясък. Познаваше тази сянка, познаваше този мъж. Изведнъж почувства, че сякаш започва да се дави, краката й тежаха, като в опит да бягаш по плажа, който те държи в твърда хватка. Погледна надолу към краката си, подът беше чист и никой не я държеше, беше сама в стаята пълна с огледала. Докато продължаваше да върви търсеща вратата с надпис "Изход", тих шепот се плъзна зад лявото й ухо: "Обичам те, но вече не съм щастлив с теб! Обичам те, но се изкривих от болка..." Завъртайки глава от към идващият шепот, картината насреща й я накара да замръзне.
"Беше невероятно слънчев и топъл ден. Лек вятър галеше нежно всеки щастлив, сърдит, забързан или просто шляещ се, по малките тесни улички на стария град. Сякаш всичко наоколо се усмихваше, сякаш нищо лошо не може да се случи днес! Не и точно днес... но грешеше.
Жълто такси хвърчеше по магистралата към летището. От радиото звучеше испанска музика, прозореца на задната седалка на колата бе смъкнат наполовина и силна струя вятър биеше седящият до него в лицето. Заминаваше си, но не тя. Заминаваше си той. В колата се чуваше само пухтенето на шофьора и тихата китара от радиото. Те мълчаха! Всеки път си казваха, че ще е за последно и всеки път просто се лъжеха един друг. На тръгване към транзитната зона на летището, буцата в гърлата им стана още по-голяма... Усмихнаха се нервно. Той разроши косата й, опряха челата си едно в друго и се разбраха без думи... Повече не се видяха!" Вече не удържаше сълзите си...
От едно от огледалата от другата страна, покрай нея започнаха да изскачат небостъргачи, озова се по средата на адски оживена улица, от 5-те платна покрай нея летяха коли. Тя залегна и се прилепи на пода свита, сякаш всички идваха към нея без да виждат, че е там... Разбира се, коли нямаше. Опита да се изправи плахо, но реши просто да седне на пода, краката не я държаха, бяха се разтреперили като листа посред прииждаща буря. Огледа се притискайки с ръка гърди, челото й се сбръчка изписвайки силната болка отвътре... Задъхваща простенваше клатейки се на пода:
- Искам да изляза, искам да изляза от тук...!

"Monsters don't sleep
under your bed,
they sleep inside your head!"

неделя, 19 февруари 2012 г.

Драскотина 15-ста "Една лудост облечена в "любов"

Когато там на пътя те срешнах аз, насред пустоща, сама, изгубена, с разрошени коси, с мръсно и почерняло лице изгоряло от жаркото слънце, с босите ти нозе изтъркани от дългото скитане, със заключената ти усмивка, сърдитите очи... Сърдити на целия свят... Ти беше божествено красива! Тогава ти не знаеше, как аз ще пригладя косите ти с ръце, как ще погаля и измия лицето ти... Не вярваше и не знаеше, как ще грейнат очите ти, как ще отключа тази така строго пазена усмивка...
Не знаеше и аз не знаех или пък да...
Когато те срещнах на онзи път, дивото в теб се бунтуваше срещу каишката, която влачеше още след себе си. Тогава аз хванах здраво тази каишка, дръпнах я и ти тръгна след мен. Покорна! Тогава нещо се събуди в мен. Не исках да те дам на никой! Не исках да прогледнеш! Не исках да пленяваш с неземната си усмивка всеки друг! Исках я само за мен. Не исках да покоряваш други с красивите си смарагдово зелени очи. Слънцето огряло те, караше кожата ти да блести с ослепителен меден цвят, вятърът танцуваше между косите ти, а миглите трепкаха, като крила на пеперуда. Тогава полудях!
Обвих с ръце буйните ти коси и с нож отрязах ги аз. Извадих прекрасните ти очи, за да искрят само за мен. Заших чувствените ти устни, запазвайки една единствена усмивка. Само за мен! Изтъгнах сърцето от гърдите ти, защото не исках никой друг да чува нежната му песен.
Завързах те, за да си винаги до мен. Тогава с нетърпение и радост погледнах очите ти, които стисках в ръката си, с болка осъзнах, че искрите си бяха отишли. Прокарах пръст по безжизнените ти устни нямащи и помен от усмивка веч. Сърцето ти в другата ми ръка бе замлъкнало... Тялото ти вехнеше приведено напред, като страшна стара парцалена кукла. Ужасих се! Започнах да крещя скубейки коси! Исках завинаги да запазя магията на красотата ти, а те бях превърнал в чудовище. Оставих те там сама, не исках никога повече да те виждам!
Ти не беше вече красива, ти не беше вече моя!


петък, 17 февруари 2012 г.

Драскотина 14-ста "Души от разтопено злато"

Стегната, примката обгръщаше красивият му врат, а бесилото стърчеше над главата му с грозно и грубо въже, преметнато небрежно на дебелият бук. Той не можеше да си обясни, как някой успя да го упои и да го постави в тази нелепа ситуация. Красива сова беше кацнала на клона с широки зелени листа, тихо и съсредоточено наблюдаваше от високо трепета на случващото се в гората днес. Зрението и слуха й бяха превъзходно развити и с нескрито любопитство ококорила очи се пулеше на мъжа под бука. Слънцето залязваше и идваше време за хранене, а тази твар отдолу не бе чак толкова интересна, че да пренебрегне вечерята си заради него. Отлетя с писклив крясък, подплашвайки леко коня под краката му, който и без това едва се удържаше да не хукне в галоп.
- Мамка му и кон, ей сега ще хукне, а аз ще увисна тук, като пълен нещастник, какъвто и може би съм. - мислеше си той, докато се опитваше да освободи ръцете си.
Конят пръхтеше и ровеше с копита неспокойно в пръстта. При всяко по-рязко помръдване от негова страна, примката се затягаше все по-силно, а въжето се опъваше в готовност да прекърши врата на ездача. Затвори очите си и потъна в сладък спомен...
"Беше слънчев ден, но се задаваха гъсти тъмни облаци, затова се бяха прибрали този път... Седяха си вкъщи, голи, в разхвърляното легло, той мажеше бои по цялото й топло тяло. Пръстите му обагрени във всякакви цветове се плъзгаха по меката й кожа, а тя се смееше... Боже, как обичаше смеха й! Този сладък, звънлив галещ звук, излизащ от прекрасните й устни... А устните й, подлудяваха го всеки път..." Стисна очи, сякаш някой забоде огнен ръжен в сърцето му. Не знаеше дали не иска да извика още сега: - Дий конче, дий... Тя никога нямаше да му прости предателството. Никога! Ако разбереше какво бе сторил, никога...
Конят направи няколко крачки напред, като опъна и затегна въжето до толкова, че той усети как кръвта му се качи в главата, слепоочията му затуптяха и погледа му се размъти, спомени и картини отново се запреплитаха в съзнанието му.
"Бяха двамата на поляна, отляво имаше малко езерце, където тя ловеше жаби. Искаше да му докаже, че не я е страх, че не я е гнус, че това са просто .... жаби! Беше си намерила една мъничка, уловия в подскока й и с наперен вид му я показа. С гордост и смелост в присвитите си леко очи, погледна го пронизващо и повдигна едната си вежда, докато държеше жабчето. Някаква течност се разля по ръката й, тя изпищя неистово и метна жабата мигновенно, като скачаше, въртеше се и пищеше.... Сериозна му изкрещя: - Напика ме жаба, разбираш ли, напика ме жаба, това не е на хубаво! Не е на хубаво!! А той се заливаше от смях и превиваше от болка в мускулите на стомаха..."
Може би тя беше права... Може би жабата й предсказа за неговото бъдещо предателство, може би й предсказа за това къде ще бъде той сега. На бесилка... Тя винаги беше права, а той никога не я слушаше!
Излизайки от спомена си, чу стъпки зад себе си, но не можеше да се обърне. На няколко пъти извика, никой не му отговори, но чуваше нечие дишане. Силен плясък като от бич огласи цялата гора, конят побягна, а той разко увисна със счупен врат от бесилката. Нищо не усети, нищо не разбра. Тялото му леко все още се полюшваше, когато тя пристъпи бавно напред и го погледна, избърсвайки единствената си сълза...