събота, 26 ноември 2011 г.

Драскотина 4-та " Да изчезнеш за ... 8 часа"

Мъжът с дългите кестеняви коси ужасно бързаше и нервничеше. Качи я на влака, метна куфара и ръчната й чанта небрежно, върху багажните решетки на купето. Едва доловимо докосна с устните си нейните и изчезна мигновено, оставяйки я да се пита дали го чу да казва поне "Довиждане"! Тя погледна през прозореца навън перона, но нямаше и помен от него, сякаш се бе изпарил. Оставаха още 15-сет дълги и тягостни минути, докато влака тръгне. Странно, бе работен ден, а купетата на вагона бяха почти празни, но това я устройваше напълно. Задушаваше се в пряк и в преносен смисъл от много хора на едно място. От една книжна торбичка извади все още топлият хот дог и го загриза с лек неприязън. Не бе гладна, но трябваше да хапне нещо, за да не припадне. Не беше яла повече от 24 часа. Беше сама, и се чустваше ужасно изгубена. Накапа дънките си с кетчуп, а седящото срещу нея момиче я гледаше от горе до долу със студен и мълчалив поглед. Тя стана да се почисти, тоалетната бе по-мизерна и от тази на самата гара затова остана в коридора да търка единственият си чифт дънки, който имаше в момента. Оставаха още 5-ет минути, но искаше да си вземе кафе, главата я болеше и не беше много на себе си. Успя да се качи малко преди началника на влака да свирне със свирката си. Седна на седалката си във все още почти празното купе. Телефонът й я стресна със силен звън, побърза да вдигне, като се надяваше да е той... да е забравил да й каже нещо хубаво и важно! Беше най-добрата й приятелка, каза й, че скоро се прибира и затвори телефона си. Влакът тъкмо бе потеглил, отпусна глава на облегалката и затвори за миг очи. Лек трус разля малка част от кафето й по нея. Оф и това ли сега, сякаш не й стигаше всичко останало. Момичето със студен поглед се изхили и прикри с ръка устните си забивайки поглед отново в кръстословицата си. Майната му, помисли си тя, майната му на всичко. За секунди поглеждайки надясно забеляза, че седалките са 6-ст и червени, на идване бяха 8-сем и сини... По дяволите беше объркала класата. Билетът и показваше 2-ра класа, а той я бе набутал в 1-ва. Едва успя да свали багажа си. Нарами всички чанти, куфара, кафето и се отправи да търси класата отговаряща на билета й, преди да е дошла проверката.
Влизайки във вагона за "простолюдието", трудно се разминаваше в коридора от хора и багажи. Нямаше свободно място в 4-ри от купетата, през които мина.
- И какво сега? - мислеше си тя. Права в коридора ли ще пътувам, разстоянието е дълго, мамка му!
Насреща й се зададе кондукторката и се започна едно ровене из чантите... Къде да му се незнае си бе забутала билета пък сега. Започна да се изнервя и ужасно се притесни.
Може ли в тази лудница да го е изпуснала някъде! По дяволите, може разбира се, днес не й беше ден, защо не!
Кондукторката и каза да не се притеснява, че ще я почака и че след нея в едно от купетата има 2-ве свободни места. Продупчи й след секунда намереният смачкан в джоба й билет и едва се разминаха в тълпата. Задъхана си замъкна тежкия куфар и седна с пуфтене на едното свободно място. Беше истинска лудница около нея, мястото бе по средата и бе обградена навсякъде от хора.
Връщането й се стори по-бързо... и слава Богу!

1 коментар: