петък, 2 декември 2011 г.

Драскотина 9-та " Безсъници в... града"

Не си чувстваше устните. На мястото си ли бяха? О да, но бяха изтръпнали!
И по-добре, така не усети кога той я захапа по тях. Залитна, избута го настрани и се опита да се затича... Краката не я слушаха, бяха тежки, като олово и ужасно я боляха.
Милиони куршуми ли имаше в тях, по дяволите? Първо единия, после другия, ляв, десен, ляв, десен повтаряше си без да спира да се движи. Спре ли, няма да може повече да тръгне изобщо. Чувстваше се, като зомбитата от филмите, които нямат много координирани движения! Но какво всъщност стана? Защо се чувстваше така или по-скоро, защо почти нищо не чувстваше от тялото си? Имаше звезди и всичко се завъртя...

Беше твърдо, студено, миришеше странно, на цимент, на прах, на коли, на....
Между зъбите си усети как нещо проскърцва. Пясък?!
Рефлективно отвори очи, когато го направи осъзна, че до сега явно е била със затворени. Видя, че всичко е по-високо от нея и че всичко е някак различно от преди секунда или часове, не беше сигурна. Губеше й се представа за време и пространство.
Напълно объркана, лежеше по корем на уличните плочки. По булеварда нямаше никой освен нея. Беше късно.
Главата й бучеше! Ръце и крака на място, леко ожулени, но почнали да възвръщат чувствителността си. Дрехите цели, недокоснати.
Това е добре, много добре!
Май имаше очила или днес си бе сложила лещите? Виждаше замъглено, но като се има предвид разцепващата болка в пулсиращите слепоочия, едва ли би могла да изчисти силуетите и да ги различи дори и да бе с очила.
Надигна се и стана от земята. Подпря се на една витрина, от там я гледаше ледено студен, мъртъв поглед на манекен с облекло от John Galliano.
Инстинктивно бързо се отлепи от витрината, като опарена от нещо, но по-скоро бе от уплаха. Не беше много сигурна от манекена ли се уплаши повече или от собственото си отражение в стъклото, изцапано с кръв. Това нейната кръв ли беше? Кое е по-добре или по-лошо, да е нейната или нечия друга??? Погледна отново в стъклото, през манекена. Имаше огромна кървяща рана и подутина на челото! Ето защо е болката, помисли си. А кръвта е моя. Това е добре, по-добре! По плочките нямаше кръв, нямаше следи, значи не беше я получила от тях. Раната не беше от падането. Питаше се, сама ли се беше ударила някъде по пътя или някой преди това я бе ударил? Нищо не помнеше! За сега! Надяваше се да е само за сега. Приведе се леко надолу, повдигаше й се, но стомахът й бе празен. Искаше да се прибере у дома, каквото й да бе станало, повече от всичко искаше да положи глава някъде и да заспи.
Усети силна болка в ляво... Сърцето й също кървеше!
Сега, просто да затвори очи и да заспи.

2 коментара: