вторник, 21 февруари 2012 г.

Драскотина 16-ста "Стаята с огледалата"

Събуди се със сподавен неизкрещян ужас заклещен върху устните. Очите й едва се задържаха да не изскочат, а ръцете й трепереха докато удряше силни шамари по лицето си крещейки си: - Това беше само сън, само сън.... сън. Но сърцето в гърдите й не искаше и да чуе, биеше свирепо, оставащо я на моменти бездиханна. Кошмарът, който от години я преследваше се бе върнал.

Някаква необяснима тъга се носеше между слоевете въздух из стаята. Някак лепкава и тежка, задушлива... Вървеше бавно между стотиците огледала, посивели, замъглени от годините... Няма нищо вечно. Усещаше духа на всяко едно, чуваше писъци затворени в някои от тях, виждаше смеха по безгрижните лица на деца, подскоците на улични танцьори, сълзите на нечии неосъществени мечти. Като огледален дневник на живота. Във всяко едно - нещо различно, във всяко едно - затворена по една малка частица от нечия душа. Сенки сякаш пробягваха зад нея след всяко огледало. Обръщаше се бързо, завърташе огледало след огледало, но да гониш сянка, може да се окаже непосилна задача. На осмото огледало успя да види сянката, беше на мъж с океан в очите и къдрици с цвят на топъл пясък. Познаваше тази сянка, познаваше този мъж. Изведнъж почувства, че сякаш започва да се дави, краката й тежаха, като в опит да бягаш по плажа, който те държи в твърда хватка. Погледна надолу към краката си, подът беше чист и никой не я държеше, беше сама в стаята пълна с огледала. Докато продължаваше да върви търсеща вратата с надпис "Изход", тих шепот се плъзна зад лявото й ухо: "Обичам те, но вече не съм щастлив с теб! Обичам те, но се изкривих от болка..." Завъртайки глава от към идващият шепот, картината насреща й я накара да замръзне.
"Беше невероятно слънчев и топъл ден. Лек вятър галеше нежно всеки щастлив, сърдит, забързан или просто шляещ се, по малките тесни улички на стария град. Сякаш всичко наоколо се усмихваше, сякаш нищо лошо не може да се случи днес! Не и точно днес... но грешеше.
Жълто такси хвърчеше по магистралата към летището. От радиото звучеше испанска музика, прозореца на задната седалка на колата бе смъкнат наполовина и силна струя вятър биеше седящият до него в лицето. Заминаваше си, но не тя. Заминаваше си той. В колата се чуваше само пухтенето на шофьора и тихата китара от радиото. Те мълчаха! Всеки път си казваха, че ще е за последно и всеки път просто се лъжеха един друг. На тръгване към транзитната зона на летището, буцата в гърлата им стана още по-голяма... Усмихнаха се нервно. Той разроши косата й, опряха челата си едно в друго и се разбраха без думи... Повече не се видяха!" Вече не удържаше сълзите си...
От едно от огледалата от другата страна, покрай нея започнаха да изскачат небостъргачи, озова се по средата на адски оживена улица, от 5-те платна покрай нея летяха коли. Тя залегна и се прилепи на пода свита, сякаш всички идваха към нея без да виждат, че е там... Разбира се, коли нямаше. Опита да се изправи плахо, но реши просто да седне на пода, краката не я държаха, бяха се разтреперили като листа посред прииждаща буря. Огледа се притискайки с ръка гърди, челото й се сбръчка изписвайки силната болка отвътре... Задъхваща простенваше клатейки се на пода:
- Искам да изляза, искам да изляза от тук...!

"Monsters don't sleep
under your bed,
they sleep inside your head!"

2 коментара:

  1. Трябваше да го прочета снощи...определено не е четиво за сутрешно кафе.
    Разбърка ми главата :)

    ОтговорИзтриване
  2. Хахах, съжалявам :)) Да, трябва малко да сменя стила струвами се :)

    ОтговорИзтриване