петък, 11 май 2012 г.

Драскотина 24-та "Спомен"

"Нощта бе разкъсвана от ужаса и вкуса на кръв и смърт, леещи се по някога спокойните тихи улици. Навсякъде около младият мъж с черна шапка, свистяха куршуми, присвяткаха бомби, а земята се тресеше злокобно под краката му, та чак въздуха трептеше. Тътена заглушаваше всяка мисъл в главата му. Не чуваше нищо, освен бученето в ушите си, но знаеше едно, че трябва да бяга, че трябва да се спаси, че днес той няма да умре. Не сега и не тук! Не и днес. Покрай него се рушаха сгради, летяха коли от поредния взрив. Сякаш огнен дъжд от метал валеше отвсякъде. Хората плачеха и пищяха в панически страх от случващото се, но той виждаше  само как си отварят устните с изхвръкнали от ужас очи. Вътрешният му глас, крещеше само едно: "Бягай!". Левият му крак все изтръпваше и се схващаше, особено ако го натовари малко повече. Суркаше го по пътя, който едва си проправяше и виждаше из пушеците! Поредна бомба падна близо до него и грохота погълна нощта"

Отвори очи от силна болка в левия си крак. Стори му се и, че някой пищи. Протегна ръка за да разтрие сващането, но.... мястото, където трябваше да е крака, беше празно. Болеше го нещо, което вече го нямаше. Кракът отдавна го нямаше, а той още го сънуваше, още усещаше тази изтръпваща болка. Присви очите си и въздъхна. Донякъде с мъка, донякъде с облекчение.
- Сънувал съм!
Червенокосо момиче влезе тихичко в стаята. Не искаше да го събуди, само да донесе закуската и сутрешния вестник, който той обичаше да чете още в леглото. Като го видя с отворени очи, се усмихна широко и го целуна по челото, пожелавайки му добро утро. Той не реагира. Гледаше я, с големи опулени очи, които ако можеха да заговорят щяха да попитат: "Коя си ти, по дяволите?" Момичето отметна настрани красивата си огнена коса, приседна кротко на леглото му и сложи подноса със закуската в скута си. Вестника остави до възглавницата.
- Татко, закуската!? - усмихна му се топло.
- Коя..... по дяволите..... си ти?! - изфъфли той.
Не си спомняше.... Имаше дни, в които беше доста тежко. Имаше дни, в които с часове й се налагаше да му обеснява и припомня, какво се бе случило преди повече от 15-сет години. История, която преди болестта разказваше самият той. Припомняше му какво се е случило след войната. Как той спасил живота на едно малко червенокосо момиченце, загубило в онази нощ всичко, което е имало до тогава в крехкия си живот, загубило цялото си семейство в ужасната нощ. Червенокосо момиченце, което в мига, в който изгубило всичко, спечелило спасение, нов живот и нов баща. 
-Татко, бях само на 5-ет години. Ти ми спаси живота, но в замяна остави на нощта и войната левият си крак. Спомняш ли си? Измъкна ме от онази горяща кола, която се стовари върху теб... Аз съм Мария, дъщеря ти и много те обичам! - нашепваше омайният й глас.
Очите на мъжа започнаха да се навлажняват, челото му се сбръчка, изсичайки дълбоки бразди на мъка и ужас от придошлите спомени. Изведнъж погледът му омекна, погледна я с толкова обич и топлота. Протегна трепереща ръка и погали прасковените й бузи...
- Мария?! Дете мое! Живот мой!

2 коментара:

  1. Все си оставяш вратичка ...за продължение :)

    ОтговорИзтриване
  2. Хахах, така ли правя :) понякога е искано, друг път не се усещам. Трудно слагам "край".

    ОтговорИзтриване