Драскотина 27-ма "Дъждовете на Май"

Май беше богиня. Мъничка и силна, много палава и често досадна. Богиня на тъгата, беше Май. Цяла година събираше сълзите, мъката и болките на хората, за да може да ги излива на земята, когато си поиска и всички да си спомнят за нея. Да ги накаже задето, толкова си играят на богове. Май беше непредсказуема, имаше много избухлив характер. Както си играеха с баща си - Слънце, така яростно се отдръпваше и разсърдена грабваше Буря и изливаха двете, хиляди натежали капки върху майките излезли на разходка с малките си бебета. Изливаше яростта си върху бездомните, посипваше градушки върху трудещите се селяни на полето, подготвящи земята за сеитба. Покрусяше крехките цветове на дърветата... Разсърди ли се Май, трудно можеше някой да я спре. Минеше ли й, отново се заиграваше и танцуваше с красивата си небесно синя рокля, сякаш нищо не се е случило.

Такава беше Май.

- Стига Май, престани! Ще ги удавиш... - упорито настояваше сестра й. Май се хилеше в някакъв зловещ унес и продължаваше още по-силно да притиска до себе си Буря. 

- Оф, Буря... не са ти избрали правилно името... много си скучна. Моля ти се, виж ги само как тичат и се чудят къде да се скрият. Виж ги, колко са смешни тези дребни мравки, плашат се от един дъжд, плашат се от всичко. - продължаваше да се хили, а този нейн сърдит смях пораждаше след себе гръм, след гръм разцепващ небето. О, един си е сложил дори кофа на главата... - едва изрече задавяйки се от смях.

- Не съм скучна! Аз го правя само, когато е нужно, а не като теб за забавление. Аз поя, освежавам и давам живот на майката Земя. Пълня реките за да не пресъхнат. Разхлаждам от жегата, а ти .... Ти ме караш да унищожавам всичко, което съм създала. 

Май извъртя отегчително очи, не искаше да слуша смешните драми и излияния на сестра си ... тази дума породи бурен смях произнасяйки я на ум... " излияния "...  Земята затрепери от нов гръм. 

- Обичам те Май, но престани. Ужасна си! Ако ти не спреш, аз не мога сама. Свързани сме. - мрънкаше Буря с кисела физиономия. Свързани..... 

Очите й се узариха, Буря знаеше как да накара сърдитата усмивка на Май да пресъхне. Обратното на нея, когато Буря беше щастлива и се смееше, Май се криеше някъде по детски, защото усещаше, че доброто настроение ще плъзне и по нея. А тя много обичаше да си стои лимонена и да тормози сестра си.

- Имаш още един ден Маааааай... - провикна се Буря след сестра си, която тутакси обърна гръб на широката топла усмивка и пусна ръката на близначката си. Радвам се, че не се наложи да викам Татко! - ухилена каза Буря и оправи дългите си коси. 

Драскотина 26-та "Неканеният гост на съдбата"

Албена, чакаше на опашка за едно от най-доброто и ароматно кафе, което може да се открие тук. Колегите й говореха цяла сутрин, че задължително трябва да го опита. Пред нея имаше 3-ма души, азиатци, които жестикулираха и се обесняваха един на друг доста съсредоточено. Обърна глава назад и видя още четирима или петима души на различна възраст на опашката зад нея. Подскокна от крак на крак, започваше вече наистина да й става студено. Макар и пролетно, времето в Скандинавия си е все още студено. В Исландия, през Май беше около 5-7 градуса, което е истински студ за топлолюбивата балканска душа. Загледана във витрината, а после в таблото избираща си напитка, се питаше какво ли мислят в момента всички тези чужди глави... Могат ли да прочетат, какво се върти в нейната чужда глава. Искаше да си даде шанс, искаше да не бе чула това, което лекарят й каза преди няколко часа по телефона от България. Младежът от кафенето за трети път я питаше какво ще желае, леко потропващ с пръсти по плота, а тя втренчено го зяпаше, всъ щност гледаше през него.

- Ъъъх... Капучино с двойна сметана, моля. - объркано произнесе тя. Момчето се усмихна широко и подредените му бели зъби блеснаха, повтаряйки поръчката й. Албена леко кимна с глава. Гърлото й се бе свило и не можеше да произнесе и дума повече. Плати сметката си и обви с ледени ръце горещото кафе вдъхваща ароматната пара. Всъщност, не миришеше толкова хубаво, не разбираше какво му харесват. 

- Искам да се прибера у дома - измърмори едва под носа си... И-искам да кажа, благодаря ви! -  и направи кръгом, излизайки колкото се може по-бързо през вратата.

Летеше за България. Ушите й бучаха, сърцето й думтеше в гърдите... На летището никой не я чакаше. Замъкна куфара си до едно такси и сядайки на седалката, опря уморено глава назад, поглеждайки тавана. Имаше надпис: "Обичаме те!" ... 

- А, това ли... от децата...като бяха малки - засмя се шофьора и попита за адреса.

- Към болница *********, моля. 

- Нещо сте настинала, от къде идвате?! - питаше бакшиша, с все така ведър глас.

- Май, май... От Исландия. - изхръптя и прокашля за да изчисти гласа си.

- Уууу, ама то от далече... Хехе, аз никъде още не съм ходил, ама децата, ей тия дето са написали надписа на тавана, са в Испания... Хехе, липсват... ама живот... Продължаваше да си мърмори нещо смеещ се, поглеждайки я в огледалото от време на време, а Албена отнесено се взираше невиждаща и нечуваща през прозореца в щъкащите минувачи.

- Май ще вали госпожице, така като го гледам... това оловно небе. Имате ли чадър?? 

- Нямам! - погледна го и тя в огледалото, срещайки топлите му греещи очи. 

- Простете, че се меся... ама ... ми изглеждате много тъжна. Аааа, да не отивате при някой близък на свиждане в болницата?

- Така ли изглеждам...? - и опита да разтегне лицевите си мускули в нещо като усмивка.

- Честно ви казвам... по-тъжни очи от вашите, отдавна не съм виждал да се возят на задната ми седалка. Не се тревожете, всичко ще се оправи, човека в болницата ще се оправи. Ще видите. 

И той се впусна да обеснява за баба му, която уж все била болна, пък три пъти я връщали от оня свят и дори гледала правнуци. И говореше ли, говореше.

В болницата, както винаги асаньорите бяха претъпкани, а хората продължаваха да се бутат все повече навътре. На етажа в коридора, я чакаше доктор с брада и очила, с голямо куфарче подпряно до краката му. Представиха се един на друг и той започна да й разяснява, как се ползва кислородния апарат и какви ще са благоприятните последствия от него. Дарението било направено от еди-коя-си-фирма и тя била късметлийка, че един от само двата предоставени апарата се бил падал на нея. Албена поклати глава и се усмихна. 

- Ще се наложи да ходите навсякъде с него, нали знаете. Състоянието ви в момента налага незабавната му и непрекъсната употреба. Трябва да направим всичко възможно по силите си, белият ви дроб да издържи, докато уредим трансплантацията. Не се плашете, това няма да попречи на социалния ви живот, апарата има колелца, ще си го носите като куфарче. Много хора живеят по този начин. - усмихна се окуражително доктора.

"Дааааа", точно това си мислеше и Албена гледайки апарата.... "Ще си го влача като гюле, че всички да ме гледат като извънземно, кацнало на тази планета със стърчащи кабели от носа, не можещо да понесе тукашния въздух...."
Каза само, благодаря, на доктора и натисна 4-ри пъти един след друг копчето за асансьора. Усещаше, как иска да забие един прав в мутрата на очилаткото, сякаш пък той й бе виновен, но адски се изнервяше от всички тези престорени мили думи и съжаление, които хората обличаха. 

"С живота ми е свършено..." си мислеше тя, докато се прибираше към вкъщи, със същото такси, което я чакаше пред болницата с багажа й от летището. Шофьора настойчиво предлагаше услугите си да я изчака и после закара където поиска...

- Дето ще си викате после друго такси... Даже няма да ви взема пари за престоя, с тия ваши тъжни очи, душа не ми дава да ви оставя сама.- продължаваше мило да се обеснява, ту гледайки пътя, ту гледайки я в огледалото.

Мъжът стовари куфарите й пред входа и изведнъж преди да се качи в колата си, я прегърна, като и подшушна леко ...

- Всичко ще се оправи, госпожице! Ще видите.

Албена остана пет минути гледаща без да мига, след като колата се бе отдалечила. Подобни думи не бе чувала дори от собествената си майка... А този човек, даже не я познаваше. Сълзите отприщиха порой от очите й, седна на стълбите и зарида с глас, тресейки се, не можеща да си поеме въздух, задавена от собствените си сълзи, тъга и страх, които се надигаха в нея. Имаше усещането, че ще се удави в собственото си жалкоподобие капещо по стълбите, предпочиташе да умре сега отколкото да се самосъжалява. Мразеше тази слабост на човешката си същност. Самосъжаление. Сълзи. Женски простотии...

Аларма на часовник кънтеше из стаята. Пронизващо дразнещ звук събуди рошавата красива  глава. Албена отвори тъмнокафявите си очи и впери поглед в тавана на стаята си.

- Господи, това ли ме очаква?! - и ококори упашен поглед.

С разтреперани ръце избърса потта от челото, стичаща се покрай веждите й и се надигна от леглото. Отваряйки широко прозореца, изпи поредната шепа с лекарства и заби приготвената си сутрешна доза инжекция. Очакваше я поредният свободен студен слънчев ден... Преди  няколко дни реши, просто да не отиде една сутрин на работа... и така цяла седмица. Силно вдиша леденият скандинавски въздух на Исландия докато още можеше...

Драскотина 25-та "НарцИса"

От няколко дни беше адска жега, всичко живо гледаше да се покрие на сянка, само НарцИса както винаги, посрещаше и изпращаше блудните опиянени тела на позакъснели туристи, искащи да се качат на "Веселото корабче". Изпразваха джобовете си от монети, щом видеха жалката й физиономия приседнала близо до кея.

Тежка миризма на загниващи водорасли се носеше по брега и в този ден. Беше цялата мокра. Косата й спластена, устните пресъхнали, напукани от солената вода под парещото жарко слънце. Сякаш морето я бе изпило и кожа и кости само бе останало от нея. Мрежата, която отдавна шиеше лежеше в нозете й потънали в пясък, а морските вълни я биеха в стомаха, отново и отново, сякаш сърдити. НарцИса денонощно шиеше там на плажа, с избодени пръсти, с протрити ръце от въжетата на старите рибарски мрежи. Бедността те кара да закърпваш, да доплиташ, мрежа след мрежа, бедността те прави жесток и егоистичен. Бедността понякога те прави дребен и зъл. Гледаше как гладни, безпощадни, гларусите разграбваха в жестока надпревара негодната риба изхвърлена на брега от лодките на рибарите, а малките й зли очички се свиваха още повече, истински завиждайки на птиците ядейки рибата. Погледна към дясната си ръка и изкриви грозно уста. Огромен белег лежеше по дължина, оставен от клюна на една от птиците. Един ден, след като не бе слагала два дни и залък в устата си, сериозно се бе сбила за парче останала риба. Разбира се НарцИса победи, защото гладът я бе озверил напълно, но и сега си носеше белега от проклетото същество - както все ги наричаше, докато разгонваше гларусите за да си осигури поне от време на време някаква вечеря.


- Някой ден, вас ще сготвя в казана! - крещеше тя на птиците.


За да изкара някой друг лев, през малкото време свободна от работата си по мрежите, чистеше и рибарските лодки и корабчета. Каквото намереше в тях, си оставаше за нея. Всичко прибираше и нищо на никой не връщаше. А туристите изпускаха много неща.  Ако я питат, винаги нищо не бе видяла и нищо не знаеше. Беше натрупала толкова джунджурии, че нямаше къде да ги слага из малката си колиба и половината от тях носеше върху себе си, та още повече плашеше хората наоколо. Беше натрупала и друго през дългите години на самота. Злоба и толкова болка се лееха от нея, че в редките случеи, когато изобщо си отваряше устата да каже на някого нещо, никога не го гледаше в очите и вместо да говори, тя сякаш съскаше. Непонасяше погледите. Непонасяше и хората, все повече. От един контейнер за смет си бе намерила счупени слънчеви очила и не ги сваляше от лицето си, очите й буквално изгаряха от непрекъснатото седене на слънце и отблясъците на водата. Все по трудно й беше да вижда и шие. НарцИса приглади спластените си коси, погледна отражението си в огледалото, което си бе намерила в една от лодките и прокара леко пръст по червените си разкървавени устни.

- Някой ден и вас ще сготвя! - изсъска тя, докато събираше хвърлените й стотинки от хилещи се "розовоподобни прасенца" - тумба подпийнали весели холандци.

Драскотина 24-та "Спомен"

"Нощта бе разкъсвана от ужаса и вкуса на кръв и смърт, леещи се по някога спокойните тихи улици. Навсякъде около младият мъж с черна шапка, свистяха куршуми, присвяткаха бомби, а земята се тресеше злокобно под краката му, та чак въздуха трептеше. Тътена заглушаваше всяка мисъл в главата му. Не чуваше нищо, освен бученето в ушите си, но знаеше едно, че трябва да бяга, че трябва да се спаси, че днес той няма да умре. Не сега и не тук! Не и днес. Покрай него се рушаха сгради, летяха коли от поредния взрив. Сякаш огнен дъжд от метал валеше отвсякъде. Хората плачеха и пищяха в панически страх от случващото се, но той виждаше  само как си отварят устните с изхвръкнали от ужас очи. Вътрешният му глас, крещеше само едно: "Бягай!". Левият му крак все изтръпваше и се схващаше, особено ако го натовари малко повече. Суркаше го по пътя, който едва си проправяше и виждаше из пушеците! Поредна бомба падна близо до него и грохота погълна нощта"

Отвори очи от силна болка в левия си крак. Стори му се и, че някой пищи. Протегна ръка за да разтрие сващането, но.... мястото, където трябваше да е крака, беше празно. Болеше го нещо, което вече го нямаше. Кракът отдавна го нямаше, а той още го сънуваше, още усещаше тази изтръпваща болка. Присви очите си и въздъхна. Донякъде с мъка, донякъде с облекчение.

- Сънувал съм!

Червенокосо момиче влезе тихичко в стаята. Не искаше да го събуди, само да донесе закуската и сутрешния вестник, който той обичаше да чете още в леглото. Като го видя с отворени очи, се усмихна широко и го целуна по челото, пожелавайки му добро утро. Той не реагира. Гледаше я, с големи опулени очи, които ако можеха да заговорят щяха да попитат: "Коя си ти, по дяволите?" Момичето отметна настрани красивата си огнена коса, приседна кротко на леглото му и сложи подноса със закуската в скута си. Вестника остави до възглавницата.

- Татко, закуската!? - усмихна му се топло.

- Коя..... по дяволите..... си ти?! - изфъфли той.

Не си спомняше.... Имаше дни, в които беше доста тежко. Имаше дни, в които с часове й се налагаше да му обеснява и припомня, какво се бе случило преди повече от 15-сет години. История, която преди болестта разказваше самият той. Припомняше му какво се е случило след войната. Как той спасил живота на едно малко червенокосо момиченце, загубило в онази нощ всичко, което е имало до тогава в крехкия си живот, загубило цялото си семейство в ужасната нощ. Червенокосо момиченце, което в мига, в който изгубило всичко, спечелило спасение, нов живот и нов баща. 

-Татко, бях само на 5-ет години. Ти ми спаси живота, но в замяна остави на нощта и войната левият си крак. Спомняш ли си? Измъкна ме от онази горяща кола, която се стовари върху теб... Аз съм Мария, дъщеря ти и много те обичам! - нашепваше омайният й глас.

Очите на мъжа започнаха да се навлажняват, челото му се сбръчка, изсичайки дълбоки бразди на мъка и ужас от придошлите спомени. Изведнъж погледът му омекна, погледна я с толкова обич и топлота. Протегна трепереща ръка и погали прасковените й бузи...

- Мария?! Дете мое! Живот мой!