Драскотина 12-ста "Една история разказана по чорапи"

Беше на шест, малка и нежна госпожица. Нямаше майка нито баща, беше съвсем самичка и й оставаха няколко месеца докато навърши седем години и я преместят в друго сиропиталище. Това беше последната й Коледа с познатите и единствени близки хора, които имаше, а именно лелите от дома и няколко приятелчета споделящи нейната съдба. Всяка от последните три години с помощта на лелите от дома за сираци в който живееше, пишеха едно и също желание до Дядо Коледа! - Майка!! Искаше той да й донесе, майка. През прозорчето на малката си стаичка, която делеше с още седем деца, наблюдаваше отсрещната детска градина. Гледаше как майките и татковците всеки ден взимат децата си, целуват ги по челата, а те им правят номера, тръшкат се по земята или им се сърдят. Мислеше си, че ако си има майка или татко никога, ама никога няма да прави така, като другите деца. Всеки път ще се хвърля на врата им, когато идват да я вземат и няма да иска да ги пусне дори за миг. Копнееше за семейство и стискаше все по-силно вече омършавялата си кукла, подарък от една мила жена, която бе дошла миналата година пак по Коледа да им донесе подаръци. Малката не искаше куклата, искаше жената да й стане майка... Накрая взе сърдито подаръка и се скри в малкото гардеробче, не излезе от там почти цял ден. Тази година успя сама да напише едното си желание до белобрадия старец - Майка! но този път прибави и още едно - Ако не ми донесеш майка, тогава да не пораствам, за да не ме местят! Заспа докато пишеше писмото и засънува....

Снежинки танцуваха по лицето й, разтапяха се докоснеха ли топлата й кожа и се стичаха като сълзи по зачервените й бузи. А тя стоеше по чорапи в снега, загледана нагоре към черното небе, от което се сипеха милиони милиони малки бели чудеса и се усмихваше, а казваше, че не обича да вали сняг... До нея за ръка я държеше млада и красива, най-най-красивата жена на света - нейната майка и слагаха нос на снежният човек, който току що двете бяха направили. Майка й я целуна и подкани да влизат в къщата, най-най-прекрасната къща на света - тяхната! Отръскаха глави от снега и влязоха на топло да пият горещ шоколад и да четат любимата й книжка 'Малкият Принц'.

А снегът продължаваше да се сипе и да дарява с бяла надежда всеки до когото се докоснеше...

Драскотина 11-ста "Вятърът на промяната"

Облече черното си кожено яке, сложи черните си слънчеви очила, огледа се за последно наоколо и яхна черният си мотор, на който се чувстваше като у дома си. Метна ключовете от къщата зад гърба си и потегли като повече не се обърна назад. Отдавна му се искаше да направи това, привидно да захвърли всичко, но по-скоро да започне на чисто и надалеч. Не бягаше, не, просто не оставаше на старото място, пълно със толкова спомени и болка за жалост. Не беше толкова лошо да си сам, хората на този свят идваха сами и си отиваха сами, не беше толкова страшно и през съзнателният си живот понякога да изберат отново самотата. За някой свобода и възможност да се съсредоточат в нещо различно, за други тежест. Той не я чувстваше като тежест, беше му добре сам със себе си. Беше решил да се премести в планината и да си има вълк. Не, че не харесваше хората, но с животните определено се разбираше доста по-добре. Пътувайки по пътя се отби да хапне нещо в един крайпътен ресторант, имаше голяма група мотористи спрели се също да презаредят. Той бе по-скоро единак, но все пак се запозна с един загледал се в мотора му. Посъветва го ако иска да стигне далеч с тази машина да я постегне малко и да я лъсне, все пак тази красота не бива да се крие. Изпиха по бира и всеки продължи по пътя си, реещ се сред вятър и блъскащи се нещастни мушички намиращи смъртта си в каската. Вечерта спря в най-близкия град да пренощува, там се запозна с Лола. Весела, забавна, свежа девойка, с която сподели вечерята си. Приказката и глътката така им вървеше, че не усетиха кога се напиха жестоко и не бяха сигурни кой кого носи по пътя към хотела. Спряха се пред едно тату студио. След няколко часа болка, той излезе с огромен огнен орел на гърба си. Винаги бе искал да го направи, но до сега не бе си дал смелостта, а и Лола държеше ръката му, докато татуиста забиваше игличката, а и като си пиян не те боли толкова. На сутринта отпраши с измития си черен и лъскав прекрасен чопър, взел живота си в ръце, да се изгуби някъде в залеза, а орелът ще пази гърба му.

Драскотина 10-та " Дъждовна история за Блонди"

Валеше проливен дъжд, нямаше почти никой по улицата, всеки като видеше, че почва да вали се покриваше и не си показваше носа докато не спре. Той обаче не беше такъв. Често, когато валеше излизаше да се разходи под дъжда, с ръце в джобовете, бавно се наслаждаваше на всяка капка, която падаше върху него.

И този ден бе така, разхождаше се спокойно под проливния дъжд, подритвайки една червена капачка от Кока-Кола през повечето си път. Под мишница носеше книга, която току що малко преди да завали бе купил от един старец, който продаваше книги на улицата. Стара, леко мръсна и доста силно миришеща на мухъл и старо мазе, но я взе, купи си я, струваше 3 лв. Сбираше три разказа на ралични писатели, дядото му каза, все класици, много добри писатели, американци, чел съм я преди 30 години, не си спомням какви бяха разказите, ама няма да съжаляваш.... Е какво пък, добре. Докато вървеше по мокрите улици, се опитваше да измие всички шантави мисли, които идваха отново и отново в главата му. Усещаше как животът му пропада, и че той няма желанието да го спре. Закъсняваше за интервю за работа, но и очевидно не бързаше, беше се отказал да ходи, такъв мокър... Седна на една пейка, отвори книгата и се зачете, докато милиони капки капеха от косата му, от пръстите, с които разгръщаше страниците, мокри и слепнати. Истината беше, че не му пукаше, не му пукаше за нищо, просто правеше това, което иска. Първият разказ не ставаше. Боже, беше истинска глупост, отвори най-отзад на третия, понякога обичаше да чете книгите отзад напред, зачете се в първите му редове, но и него не го биваше. Вторият разказ обаче му се стори сносен. За Блонди, един застаряващ боксьор, който се влюбва безумно в едно прекрасно момиче, бивша куртизанка, сега негова жена, но я убиват, той търси убиеца й и докато го търси друга млада красавица се влюбва в него, той спи с нея, но не я обича, търси убиеца на своята истинска но мъртва любима. Накрая го убиват, разстрелват го същите, които са убили жена му, с последни сили той пада и умира в ръцете на две госпожици, които толкова се ужасяват от случилото се, че хвърлят тялото му в морето от прозореца на квартирата си. Новата му любима тръгва да го търси, намира момичетата и те и казват, че той сам е скочил в морето, бълнувайки за някаква жена. Докато й разказват това влюбената в Блонди жена скача и полита и тя към студените прегръдки на морските вълни. Луда история... идеална да я прочетеш в дъждовен ден. Стана от пейката усмихна се и влезе в първият антикварен магазин за който се сети, подаде я на мъжа зад малката масичка и просто си излезе. Якето му още миришеше на мухал, а в главата му кънтеше историята на Блонди застаряващият боксьор...

Драскотина 9-та " Безсъници в... града"

Не си чувстваше устните. На мястото си ли бяха? О да, но бяха изтръпнали!

И по-добре, така не усети кога той я захапа по тях. Залитна, избута го настрани и се опита да се затича... Краката не я слушаха, бяха тежки, като олово и ужасно я боляха.

Милиони куршуми ли имаше в тях, по дяволите? Първо единия, после другия, ляв, десен, ляв, десен повтаряше си без да спира да се движи. Спре ли, няма да може повече да тръгне изобщо. Чувстваше се, като зомбитата от филмите, които нямат много координирани движения! Но какво всъщност стана? Защо се чувстваше така или по-скоро, защо почти нищо не чувстваше от тялото си? Имаше звезди и всичко се завъртя...

Беше твърдо, студено, миришеше странно, на цимент, на прах, на коли, на....

Между зъбите си усети как нещо проскърцва. Пясък?!

Рефлективно отвори очи, когато го направи осъзна, че до сега явно е била със затворени. Видя, че всичко е по-високо от нея и че всичко е някак различно от преди секунда или часове, не беше сигурна. Губеше й се представа за време и пространство.

Напълно объркана, лежеше по корем на уличните плочки. По булеварда нямаше никой освен нея. Беше късно.

Главата й бучеше! Ръце и крака на място, леко ожулени, но почнали да възвръщат чувствителността си. Дрехите цели, недокоснати.

Това е добре, много добре!

Май имаше очила или днес си бе сложила лещите? Виждаше замъглено, но като се има предвид разцепващата болка в пулсиращите слепоочия, едва ли би могла да изчисти силуетите и да ги различи дори и да бе с очила.

Надигна се и стана от земята. Подпря се на една витрина, от там я гледаше ледено студен, мъртъв поглед на манекен с облекло от John Galliano.

Инстинктивно бързо се отлепи от витрината, като опарена от нещо, но по-скоро бе от уплаха. Не беше много сигурна от манекена ли се уплаши повече или от собственото си отражение в стъклото, изцапано с кръв. Това нейната кръв ли беше? Кое е по-добре или по-лошо, да е нейната или нечия друга??? Погледна отново в стъклото, през манекена. Имаше огромна кървяща рана и подутина на челото! Ето защо е болката, помисли си. А кръвта е моя. Това е добре, по-добре! По плочките нямаше кръв, нямаше следи, значи не беше я получила от тях. Раната не беше от падането. Питаше се, сама ли се беше ударила някъде по пътя или някой преди това я бе ударил? Нищо не помнеше! За сега! Надяваше се да е само за сега. Приведе се леко надолу, повдигаше й се, но стомахът й бе празен. Искаше да се прибере у дома, каквото й да бе станало, повече от всичко искаше да положи глава някъде и да заспи.

Усети силна болка в ляво... Сърцето й също кървеше!

Сега, просто да затвори очи и да заспи.