неделя, 25 март 2012 г.

Драскотина 21-ва "Олимпия"

Седях отстрани и гледах как Олимпия проваля живота си. Нехаейки за своя, но силно интересуваща се от този на другите около нея. Все се луташе, между правилно и неправилно, между желано и не толкова, между реалното и измисленото... Истината беше, че и бе тежко. Много тежко.
Аз не бях точно ангел, не бях и дявола...
От време на време я побутвах: "Хайде момиче... направи това...", "Хайде момиче... направи онова...", "Ах, Олимпия Олимпия, защо реши да скочиш от онзи мост...?" Веднъж отиде на психиатър. Сподели му, че чувала гласове в главата си! "Олимпия, та кой не чува?!" Казва ли й да прави разни неща!
"Олимпия, защо не ме чу, когато ти крещях да не го правиш?!" Доктора й даде някакви хапчета, дори не я слушаше внимателно, какво му говори. Посъветва я да се опита да ги изключва, гласовете. Да си мислела за нещо, което харесва, което обича. За някакво място, където се чувства сигурно и спокойна... През цялото време слушах и крещях: "Глупости, глупости!!" Тя не трябваше да оставя гласовете. Те не бяха лоши, те нямаше да й навредят. Гласовете бяхме собствената й съвет, силата й, желанието й за борба и живот, всички бяхме нейните добродетели. А тя ни заглуши! Хапчетата отприщиха нещо друго в нея, нещо много по-страшно от гласовете. Отключиха някаква параноя, непрекъснат страх, плач. Трепереше, имаше чувството, че някой я гони и преследва. И как няма, като пиеше хапчета, които не са за нея... Чувстваше се безкрайно тъжна, празна и сама.
"По дяволите, Олимпия не скачай, чуй ме..!"
Един ден се обади на доктора, каза му, че не й е добре, че нещо не е наред. Получи успокоение по телефона, че това било горе-долу нормално, докато организма й се опитва да приеме лекарството, можело да се почувства леко объркана.
"Леко??! Боже, исках да удуша този идиот с диплома!"
Олимпия провря първо краката си през оградата на моста и седна за малко да погледа водата отдолу. Усещах, че не се съмнява в това, което иска и ще направи. Изчопли едно по едно хапчетата от блистера, беше спряла да ги пие от няколко дни, за което бях толкова щастлив/а. (аз нямах пол) Гледаше ги как потъват в дълбокото, едно по едно и се усмихваше, някак спокойна.
Но времето не беше достатъчно организмът й да се изчисти от тези боклуци и да.... ме чуе! "Олимпия, моля те, не го прави, добре си нищо ти няма! Олимпия!?
Не, не ... стой, недей. Чакай..." Беше се изправила до парапета, набра се на ръце и се покатери отгоре. Усещаше вятърът, който днес бе по-силен от обикновено, караше я леко да се поклаща, като в предсмъртен танц.
"Боже!! Олимпия, та ти имаш страх и от високо и от вода, не можеш да плуваш, какво си мислиш, че правиш сега...?" След всички други страхове насадени изкуствено от лекарството, това беше най-малкото нещо, което да я спре. Раз два три......
"Олимпия чакай, недей ... Не скачай момиче, аз съм тук!!!"
Бууууфффф! Студената вода гостоприемно я обви в нетърпелива силна прегръдка. Беше мътна, зеленикава и някак съвсем слабо се виждаше светлинката отгоре, докато Олимпия бавно, но сигурно потъваше... Сякаш дърпана от зли морски русалки. Дългите й коси се разпиляха във водата, като на една от сестрите Горгони, а малки медузи веднаха налазиха крехкото й тяло. Продължавах да й крещя, не спирах, с надеждата сега поне да ме чуе, докато живота и смъртта са на везната и се борят всеки да спечели тази отвратителна надпревара. Докато балончетата излизаха от устата и носът й, аз имах шанс. После, щеше да е твърде късно.
"Олимпия, Олимпия, виж светлината от слънчевите лъчи над теб, плувай нагоре момиче, моля те! Хвани ме и плувай нагоре. Олимпия, чуваш ли ме?
Чуй ме, Олимпия...!!"

понеделник, 12 март 2012 г.

Драскотина 20-ста "Историята на баба Петра" (1)

*С дъх на люляк - продължение

След като отпи няколко глътки от чая си, момичето не можеше повече да сдържа любопитството си и се обърна леко смутена към домакинята им баба Петра. Попита я каква всъщност е нейната история, защото хората от селото им разказали какво ли не за нея, но тя някак не вярваше и на половината от думите им. Лицето на баба Петра бе така спокойно и лъчезарно, въпреки годините й 91-на и въпреки хилядите гънки и дебели бразди по него. Тя се усмихна и кожата и се набръчка още повече. Момичето с нескрито любопитство и нетърпение й подхвърли за прочутата история с нощните ходения в гората на баба Петра и какво носела със себе си... Старата жена се надигна бавно и мъчително от стола, затътри се към една голяма стара дървена ракла с красиви орнаменти изписани върху капака. Отвори я и от дъното й извади нещо. Държеше го така, че то не се виждаше, докато жената не застана точно пред момичето. Хвана ръцете й с едната си свободна ръка и сложи балетните палци в скута й. То я гледаше с отворени уста и очи мигащи със скоростта на пеперудени крила.
- Била си балерина?! - едва отрони тя.
- Исках да бъда! - засмя се с лека нотка на носталгия баба Петра.
Жената седна отново на стола си, приглади вече не така гъстата си коса, но все още вчесана на стегнат кок, облегна се назад и очите й сякаш засияха.
- Ще ви разкажа. - тихо рече тя.

"Родителите на баща ми избягали преди много години от Русия и дошли тук в България. Моята баба е била някога балерина. Баща ми беше добре образован и начетен човек, но живота на село му харесал повече и решил да се занимава със земеделие, да живее по-обикновен и спокоен живот, оставайки тук на село. Разбира се, майка ми също помогнала за това му решение. Влюбил се до полуда! Баба ми, горда и наперена жена, гражданка с потекло, не одобрила селското момиче, избраница на баща ми и прекратила всякакви връзки с новото семейство на сина си.
Но да ви разкажа за пантофките. Един ден намерих тези палци, мръсни, на места леко протрити, в една кутия захвърлена, там където държахме животните - бяха трудни и тежки години, деца... трябваше да се справяме сами, защото никой не ни помагаше. Една от козичките беше загризала панделката, когато аз случайно влязох в този момент да им нося храната. Като ги видях, веднага ги дръпнах и си ги прибрах. Бях на около 16-сет години ли, не помня вече. Скрих ги, защото знаех, че баща ми ще се ядоса, рядко говореше за баба и дядо. Баща му починал рано, татко казваше за него, че бил тих, скромен и добър човек. Но за баба ми почти и дума не обелваше, аз майка си разпитвах. Исках да съм балерина, като тази моята непозната, проклета и коравосърдечна, както казваше татко, баба. Измъквах се тайно, нощно време, минавах през гората и стигах до една поляна, където слагах палците и подскачах. Въртях се насам натам из полето. Не знаех как се играе балет. На зазоряване се прибирах, преди да са станали родителите ми, на село хората стават много рано. Един ден, се престраших и казах на майка, че искам да стана балерина. Имах хубава стройна фигура, все пак гена си казва своето и момчетата май доста ме харесваха. Когато майка ми, чу изречените от мен думи, тя едва не изпусна чинията от ръцете си, стисна устни и по погледа й разбрах, че това никога няма да се случи. Каза ми, че съм вече голяма за да започна на уча балет и че за работата на полето, балет не ми е нужен. Но аз почти всяка вечер ходех до поляната и... танцувах... и танцувах..."
Очите на баба Петра се насълзиха. Стана от стола си и каза, че ще отиде да си полегне, а после ще сготви чудна вечеря за гостите си...
(следва продължение)

петък, 9 март 2012 г.

Драскотина 19-ста "Спасителят Макс"

Макс нетърпеливо дърпаше завивките. Излизаше му се навън, а на нея й се спеше ужасно много. Както всяка сутрин.
- Макс... Мааакс, пф... п-престан-иии. - едва изфъфли момичето. Беше забила очи във възглавницата и физиономията й се разтегли опитвайки се да завърти глава за да погледне към кучето.
- И аз те обичам, ела да подремнем малко, а?! - и стовари с тежест отново глава. Макс беше красив черен лабрадор, с лъскава и добре поддържана, загладена козина, добре охранен, но не прекалено. Личеше си, че го обичат и се грижат за него подобаващо. Кучето също даваше своя принос, той беше най-добрият й приятел през повечето време от живота й. Тази прекрасна слънчева утрин навън, го караше да бъде нетърпелив и досадно да продължава да дърпа завивките, да я ближе по лицето и да скимти, привличайки внимание. Захапа количката и я избута до леглото й, след което нададе отчаян вой. Тя отвори едното си око и изпуфтя. Надигна се и остана в седнало положение на леглото за около минута-две, набра се на ръце и се прехвърли в инвалидната количка. С Макс обичаха заедно да избират тоалета й за деня. Тя отваряше гардероба, а той й избираше какво да облече. Блуза, дънки, измиване на зъбите, маратонки и сме готови. Сложи каишката на кучето и тъкмо да излязат, когато на вратата Макс излая и задърпа количката й към огледалото след, което излая отново.
- О, Макс... Толкова си претенциозен, ще те загрозявам ако съм рошава ли? - засмя се тя, погали го и сплете косата си. Изпрати му въздушна целувка и забута количката към вратата. Излизаха сами, искаше сама да се справят, тренираше усилено за да е във форма поне от кръста нагоре. Денят беше само за разходка, топъл, слънчев с лек разхлаждащ ветрец. Понякога оставяше Макс да дърпа количката. Ходеха често на едно и също място. Спокойна зелена площ в близост до морето, където оставаше Макс да лудува. Мяташе му фризби, а той скачаше да го хваща или пък го гонеше. Хвърляше му любимата му малка топка и той й я носеше. Понякога тичаха заедно, кучето дърпаше толкова силно количката, че тя имаше чувството, че бяга сама, че сякаш може да полети. Затваряше очи, протягаше нагоре ръце и се наслаждаваше на вятъра, който я биеше в лицето и разрошваше косите й. Краката й пострадаха, когато Макс беше още малко кутре. Един ден се разхождаха без каишка и малкият палавник изскочи на шосето, гонейки няколко листа паднали от дърветата наоколо. Тя изтича да го хване и тогава колата насреща удари нея. Не се сърдеше на Макс, та той беше бебе, какво ли разбираше. Не се отдели от леглото й дълго време, малко по-малко я накара да се върне отново съм живота. От тогава станаха неразделни. Някога тя спаси живота му, сега той спасяваше и изпълваше нейният.


петък, 2 март 2012 г.

Драскотина 18-ста "Дъхът на нощта"

Извади бялото фино листче, с два пръста хвана щипка от тютюна и го положи в леглото от хартия между пръстите си. Не ползваше машинка, не слагаше и филтър, доставяше му удоволствие да си свива сам цигарите, беше овладял перфектно движенията... Така ги харесваше, ръчно свити. Дори понякога дъвчеше само тютюн. Не го правеше защото няма пари, напротив, нещо в цялото това движение и занимание му харесваше, а и свиването го караше да пуши по-малко в интерес на истината, защото се опитваше да ги откаже. От почти две години, някак неуспешно. Просто толкова обичаше мириса на незапаления тютюн, пламъка от запалката, който прогаряше крехката хартийка, виждайки я как се сгърчва сякаш от болка и този специфичен звук... Ароматът. Първото дълбоко дръпване. Устните му се отлепят от хартията, а по тях остава малка част от тютюна... Как да се откаже от това си удоволствие?! Облече се и излезе, вземайки няколкото свити цигари със себе си, харесваше му да пуши по пътя към дома й. Уличното осветление никакво го нямаше, погледна към счупената лампа поклащайки неодобрително глава, беше съобщил няколко пъти, че трябва да ги сменят... Вървеше по добре познатия път към дома й, макар и тъмно, се справяше добре. Реши да си запали втора цигара. Бръкна в джоба си измъкна една, подуши я, облиза я по дължина и запали, на светлината от проблясъка на пламъка видя, че капака на шахтата пред него липсва. Можеше да падне в нея... ако не пушеше... Засмя се! Спомни си, че в главата му от дни звучеше една и съща песен "...No need to worry 'cause everybody will die, every day we just go, go..." чудеше се защо ли пък тази. Докато вървеше и пушеше си мислеше за момичето, при което се бе запътил. Не знаеше дали я обича, не знаеше дали не иска да се разделят, вече нямаше какво да си говори с нея. Но знаеше, че като го види, тя ще се усмихне. Харесваше усмивката й! Тя ще се усмихне, ще го целуне леко захапвайки долната му устна и ще оближе своите. Ще каже, че харесва новия аромат на тютюна му, а той пак нямаше да има смелост да й признае, че... иска раздяла. Забърза крачка поглеждайки часовника си, пак закъсняваше за срещата им. Тя щеше да го чака вече на вратата притаила дъх, стиснала ръце една в друга с тайнствено закачливо изражение. Осветлението сравнително близо до къщата й, на места примигваше в опит да свети от старите градски лампи. Той бързаше... Размина се с човек, който го спря и го попита дали има огънче. Разбира се, че имаше. Усмихна се и запали цигарата му, реши да запали последна и за себе си преди да стигне до нея. В този момент мъжът извади нож и го наръга право в корема, един път, а после и втори път. Взе портмонето му от вътрешния джоб докато го придържаше да не се свлече веднага на земята и избяга. Лежеше върху все още топлата земя, до неотдавна огрявана от последните лъчи на слънцето, на тъмната и празна улица, втрещен и загледан към тазвечерното безлунно небе. Звездите се открояваха така ярко, както не ги бе виждал от детството си. Кръвта му изтичаше... Цигарата още седеше стисната между треперещите му пръсти, успя да си дръпне веднъж за последно и затвори очи... Разнесе се приятен лек аромат на череша, знаеше, че ще й хареса...
Да, тази вечер те щяха да се разделят!