Драскотина 33-та "Истории с г-н Казински 2"

Истории с г-н Казински 1

Г-н Казински се събуди със същите горчиво-натрапчиви мисли, с които и бе заспал вечерта. Казва ли му бяха, че утрото било по-мъдро от вечерта, но това за него бяха пълни глупости, всичко си беше същото или не напротив, беше още по-неприятно. Празен живот, празна къща, празна душа. Чувстваше се празен, отвътре и отвън. Изгълта на две глътки студеното кафе останало от вчера и отиде до хладилника да си приготви закуска. И хладилника беше празен. Съгласи се сам със себе си, че ще изпие само още едно кафе и това за сега ще му е достатъчно. Взе кутията с кафето и усети лекотата й, веднага си спомни как вчера си бе разтворил последната лъжичка и за това го пи толкова бавно, че дори останаха няколко глътки в чашата и за другия ден. Не бе излизал повече от седмица. Преди да заспи, на ум всяка нощ си правеше план за следващият ден, какво ще направи като стане, къде ще отиде, колко хубав ще е денят. На сутринта обаче, всичко му се виждаше различно. Различно апатично и безсмислено. И дори и слънцето да препичаше подканящо, а ветрецът леко да поклащаше светлозелените листа на дърветата, утрото за него бе дори още по-ужасно от вечерта. Изсърба последните капки от вчерашната напитка, облиза чашата и наля вода, като сложи и една пълна лъжица мед. В една книга беше чел за момче в кома, което майка му  поддържала с вода и мед цял месец докато се събуди. Значи и той можеше така, а утре или в други ден, щеше да отиде до магазина да напазари и ще има топла закуска и чаша горещо кафе, както всеки ден си обещаваше да направи. Но точно днес не му се излизаше.

Под перваза на прозореца си видя няколко миниатюрни мъртви мушици, хвана една от тях и я пусна в мрежата на паяка в ъгъла. От близо месец си бе завъдил домашен любимец. Сам бе дошъл при него, настани се в ъгъла на пода без да пита и разпростря "шатрата" си завземайки територия. В първата седмица си мислеше да го убие, но после размисли. Паякът сутрин го изпращаше на работа, а вечер го посрещаше като се прибере, поне докато ходеше на работа. Седна на пода и се загледа в бързите му движения. Превърташе замайващо ловко дребната безпомощна твар с дългите си крачка - без да знае може би, че тя отдавна е вече мътрва и няма как да избяга. Г-н Казински се почувства, като мушицата в този момент - отдавна мъртъв, неможещ да избяга дори и от самия себе си... 

Беше му останал един приятел само, който често му звънеше да го провери как е, но той и на него рядко вдигаше телефона. Обикновено, като видеше изписаното име на дисплея, се замисляше дали да вдигне, отговореше ли, само мънкаше и бързо приключваше с разговора, а ако бе непознат за него номер, изобщо не си правеше труда. След близо месец и половина така,  вече никой не му звънеше. Беше му тъжно от този факт, но и не му се занимаваше да се обажда и за пореден път да се извинява за глупавото си държание. 

Докато наблюдаваше играта на паяка с мухичката телефонът иззвъня. В първия миг на Казински му се стори, че е звук идващ от улицата, на 5-тия звън се усети, че това е неговият телефон. Пак беше Тони. Погледа диплея 1 минута и го остави на беззвук да си вибрира, докато Тони се откаже. Не искаше да му затваря, а просто все едно е много зает и не е могъл да вдигне. Остави настрана телефона и при завъртането толкова силно си удари капачката на коляното в масата , че чак му премаля от болка!

- По дяволите... Ох, по дяволите... Трябваше да му вдигна - помисли си той веднага. Някой трябва да ме закара в болницата.

Опита се да стъпи на ударения крак за да вземе телефона, но нещо изщрака и бе пронизан от силна болка, причерня му и залитна, понечи да се хване за стъклената масичка до него, но не успя и падна точно върху нея...
Откриха го чак след 3 седмици, когато вонята вече не се търпеше и се усещаше още от стълбището. Паякът бе оплел паяжина около тялото и ловеше множеството мухи излюпващи се от него. Тони бе съкрушен, на другите не им пукаше.
- Ех, братле, ако бе вдигнал телефона ... това навярно нямаше да се случи... - си каза тихичко под носа единственият му останал приятел, докато отнасяха трупа или каквото бе останало от него.

Драскотина 32-ра "Още малко време с теб"

Гледам те зад обектива... Защото не мога да те гледам право в очите. Обичам ли те, че така ме изгаряш? Толкова силна и ефирна - едновременно. Може ли?! Гледам те тихо, как обичаш да стоиш сама. Как обичаш да разресваш косата си, дълга. Гледам те и си мисля, как искам тази твоя коса да пада върху мен, като нестихващ водопад. Да усещам допира й мек. Ароматът й чист, знам ще ме отпусне. Няма да съм силен под твоите коси, ще съм безкраен, безпричинен... Свободен. Ще бъда някакво друго аз, защото ще съм само с теб в този миг.

Гледам те и...  и те гледам и те гледам и те изпивам, вдишвам те и не искам да те издишам.

Обичам ли те, че така ме изгаряш? Изгаряш ме, като нощна пеперуда докосната от светлината. Привличаш ме пагубно тъй, както никоя друга до сега.  И не искам, не искам да има друга. Искам само теб завинаги. Ти не искаш ли това? Да си само ти, единствена...

Гледам те и.... и усещам, че се разбуждам. Не, не искам това да свършва. Не, не искам още да се събуждам, не искам да изчезнеш отново... Не!

Отворя ли очи ще съм сам. Леглото ще е празно, стаята тъмна, прашна и студена. Само студените прашинки ще затанцуват отворя ли очи. Искам твоята топлина, искам теб до мен. Искам отворя ли очи, пак теб да виждам. Да ме гориш...

Искам още малко време с теб. Искам да те заведа до морските вълни по залез. Знам, че обичаш. Обичаш края, а не началото - обичаш да гледаш как слънцето изчезва зад хоризонта. Искам да гледам как хващаш с ръка последните лъчи, отиващи си, как ги гониш по пясъка.  Как вълните докосват брега, заливат краката ти, а ти се смееш от мекотата на допира им... 

Обичаш края, а не началото... И ти за мен ще бъдеш край. Край, а не начало.