Драскотина 21-ва "Олимпия"

Седях отстрани и гледах как Олимпия проваля живота си. Нехаейки за своя, но силно интересуваща се от този на другите около нея. Все се луташе, между правилно и неправилно, между желано и не толкова, между реалното и измисленото... Истината беше, че и бе тежко. Много тежко.

Аз не бях точно ангел, не бях и дявола...

От време на време я побутвах: "Хайде момиче... направи това...", "Хайде момиче... направи онова...", "Ах, Олимпия Олимпия, защо реши да скочиш от онзи мост...?" Веднъж отиде на психиатър. Сподели му, че чувала гласове в главата си! "Олимпия, та кой не чува?!" Казва ли й да прави разни неща!

"Олимпия, защо не ме чу, когато ти крещях да не го правиш?!" Доктора й даде някакви хапчета, дори не я слушаше внимателно, какво му говори. Посъветва я да се опита да ги изключва, гласовете. Да си мислела за нещо, което харесва, което обича. За някакво място, където се чувства сигурно и спокойна... През цялото време слушах и крещях: "Глупости, глупости!!" Тя не трябваше да оставя гласовете. Те не бяха лоши, те нямаше да й навредят. Гласовете бяхме собствената й съвет, силата й, желанието й за борба и живот, всички бяхме нейните добродетели. А тя ни заглуши! Хапчетата отприщиха нещо друго в нея, нещо много по-страшно от гласовете. Отключиха някаква параноя, непрекъснат страх, плач. Трепереше, имаше чувството, че някой я гони и преследва. И как няма, като пиеше хапчета, които не са за нея... Чувстваше се безкрайно тъжна, празна и сама.

"По дяволите, Олимпия не скачай, чуй ме..!"

Един ден се обади на доктора, каза му, че не й е добре, че нещо не е наред. Получи успокоение по телефона, че това било горе-долу нормално, докато организма й се опитва да приеме лекарството, можело да се почувства леко объркана.

"Леко??! Боже, исках да удуша този идиот с диплома!"

Олимпия провря първо краката си през оградата на моста и седна за малко да погледа водата отдолу. Усещах, че не се съмнява в това, което иска и ще направи. Изчопли едно по едно хапчетата от блистера, беше спряла да ги пие от няколко дни, за което бях толкова щастлив/а. (аз нямах пол) Гледаше ги как потъват в дълбокото, едно по едно и се усмихваше, някак спокойна.

Но времето не беше достатъчно организмът й да се изчисти от тези боклуци и да.... ме чуе! "Олимпия, моля те, не го прави, добре си нищо ти няма! Олимпия!?

Не, не ... стой, недей. Чакай..." Беше се изправила до парапета, набра се на ръце и се покатери отгоре. Усещаше вятърът, който днес бе по-силен от обикновено, караше я леко да се поклаща, като в предсмъртен танц.

"Боже!! Олимпия, та ти имаш страх и от високо и от вода, не можеш да плуваш, какво си мислиш, че правиш сега...?" След всички други страхове насадени изкуствено от лекарството, това беше най-малкото нещо, което да я спре. Раз два три......

"Олимпия чакай, недей ... Не скачай момиче, аз съм тук!!!"

Бууууфффф! Студената вода гостоприемно я обви в нетърпелива силна прегръдка. Беше мътна, зеленикава и някак съвсем слабо се виждаше светлинката отгоре, докато Олимпия бавно, но сигурно потъваше... Сякаш дърпана от зли морски русалки. Дългите й коси се разпиляха във водата, като на една от сестрите Горгони, а малки медузи веднаха налазиха крехкото й тяло. Продължавах да й крещя, не спирах, с надеждата сега поне да ме чуе, докато живота и смъртта са на везната и се борят всеки да спечели тази отвратителна надпревара. Докато балончетата излизаха от устата и носът й, аз имах шанс. После, щеше да е твърде късно.

"Олимпия, Олимпия, виж светлината от слънчевите лъчи над теб, плувай нагоре момиче, моля те! Хвани ме и плувай нагоре. Олимпия, чуваш ли ме?

Чуй ме, Олимпия...!!"