Драскотина 22-ра "Сърдиткото и пролетният дъжд"

"Облаците играеха някаква своя си игра и сякаш питаха: "А това на какво ти прилича?". Превръщаха се в познати на съзнанието форми, променяха цветовете си, убедили слънцето да ги гъделичка с лъчите си и да ги багри. То играеше на криеница с тях, може би защото все му беше скучно, а и беше като малко дете. Бягаше им, те го следваха, а като се разсърди се начумерваше и бързо само се скриваше зад някой от тях... и така до края на деня, докато се умори от тези неспирни и щури пухковци и се оттегли в заслужена почивка от другата страна на въображението. Луната пък, тази така суетна красавица, променяше формата си за да не могат облаците да я скрият, за да е винаги интересна и нова, различна. Да блести насред любимият си кавалер Индиговото небе, с мистична неземна красота, наобиколена от множеството си придворни дами, сияещи обсипани със звезден прашец..."

- Хей! - побутна я котарака. Къде се беше отнесла?

- Ах... ммм, мислех си нещо... - подсмихна се тя, сякаш на себе си.

Нощта тъкмо се бе спуснала, тиха и грациозна, като фина принцеса от Изтока. Потайна, с дълбоки черни очи и шоколадова кадифена кожа, с безброй блестящи светулки по нея... Земята под тялото беше топла, пръста някак мека, а тревата скоро окосена, миришеше омагьосващо на свежи билки и зелено. Гледката спираше дъха на всеки попаднал на това място - висока местност над лудницата долу в града. Светлините на далечните коли, караха въображението да си рисува на воля картини от милиони запалени свещички. Изведнъж едри капки свеж пролетен дъжд докоснаха носа й, гъделичкаха клепачите й, капчиците се затъркаляха нетърпеливи за игра и по лъскавата светло бежово-черна козина на дебелия сиамски котарак до нея, който сърдито сви назад уши и скочи неспокоен на лапите си.

- Ех, стой де Морган! Толкова е хубаво... ухили се и дръпна старият мърморко за опашката.

На мига той изсъска зловещо, а сапфиреноснините му очи просветнаха в червено от мрака, изплъзна се умело от хватката й и побягна в опит да се скрие от враговете си, като усилено тръскаше подгизналата си козина и малките красиви черни лапи. Мразеше дъжда! А тя си лежеше там на земята, спокойна с огромна усмивка върху устните, с ръце под главата, изплезила език, отпиваща от сладките на вкус дъждовни капчици. Лицето й цялото покрито с топъл дъжд сияеше. "Песента на пролетния дъжд не е тъжна. О не, напротив, няма и помен от режещият зловещ леден камшик на вечно сърдитата зима. Сега тя е освежаваща, лека, весела и игрива. Барабани по младите листа на дърветата, закача се и със спящите цветя затворили венчелистчетата си, нахално се опитва да ги събуди за да си поиграят. Песента на пролетният дъжд, подканваща те да танцуваш, да се слееш с дъжда, да станеш част от водата, да станеш вода и ти самият. Кара те да заровиш босите си крака в мократа трева и да се пързаляш. Кара те да се смееш, да усетиш живота в теб и около теб, да забравиш за миг болката, демоните..." Тя отметна мократа коса от челото си, претърколи се два пъти, изпуфтя недоволно и отиде да се погрижи за вече разяреният и подивял сърдитко, котарака си Морган, който съскаше и се мяташе недоволно срещу всяка падаща на земята и върху козината му живителна капчица.

-Хайде, от мен да мине, прибираме се сърдитко! - мокрите й устни му се усмихнаха. Обви треперещият котарак в топла сигурна прегръдка и го целуна, запътвайки се бързо към вкъщи.