След като отпи няколко глътки от чая си, момичето не можеше повече да сдържа любопитството си и се обърна леко смутена към домакинята им баба Петра. Попита я каква всъщност е нейната история, защото хората от селото им разказали какво ли не за нея, но тя някак не вярваше и на половината от думите им. Лицето на баба Петра бе така спокойно и лъчезарно, въпреки годините й 91-на и въпреки хилядите гънки и дебели бразди по него. Тя се усмихна и кожата и се набръчка още повече. Момичето с нескрито любопитство и нетърпение й подхвърли за прочутата история с нощните ходения в гората на баба Петра и какво носела със себе си... Старата жена се надигна бавно и мъчително от стола, затътри се към една голяма стара дървена ракла с красиви орнаменти изписани върху капака. Отвори я и от дъното й извади нещо. Държеше го така, че то не се виждаше, докато жената не застана точно пред момичето. Хвана ръцете й с едната си свободна ръка и сложи балетните палци в скута й. То я гледаше с отворени уста и очи мигащи със скоростта на пеперудени крила.
- Била си балерина?! - едва отрони тя.
- Исках да бъда! - засмя се с лека нотка на носталгия баба Петра.
Жената седна отново на стола си, приглади вече не така гъстата си коса, но все още вчесана на стегнат кок, облегна се назад и очите й сякаш засияха.
- Ще ви разкажа. - тихо рече тя.
"Родителите на баща ми избягали преди много години от Русия и дошли тук в България. Моята баба е била някога балерина. Баща ми беше добре образован и начетен човек, но живота на село му харесал повече и решил да се занимава със земеделие, да живее по-обикновен и спокоен живот, оставайки тук на село. Разбира се, майка ми също помогнала за това му решение. Влюбил се до полуда! Баба ми, горда и наперена жена, гражданка с потекло, не одобрила селското момиче, избраница на баща ми и прекратила всякакви връзки с новото семейство на сина си.
Но да ви разкажа за пантофките. Един ден намерих тези палци, мръсни, на места леко протрити, в една кутия захвърлена, там където държахме животните - бяха трудни и тежки години, деца... трябваше да се справяме сами, защото никой не ни помагаше. Една от козичките беше загризала панделката, когато аз случайно влязох в този момент да им нося храната. Като ги видях, веднага ги дръпнах и си ги прибрах. Бях на около 16-сет години ли, не помня вече. Скрих ги, защото знаех, че баща ми ще се ядоса, рядко говореше за баба и дядо. Баща му починал рано, татко казваше за него, че бил тих, скромен и добър човек. Но за баба ми почти и дума не обелваше, аз майка си разпитвах. Исках да съм балерина, като тази моята непозната, проклета и коравосърдечна, както казваше татко, баба. Измъквах се тайно, нощно време, минавах през гората и стигах до една поляна, където слагах палците и подскачах. Въртях се насам натам из полето. Не знаех как се играе балет. На зазоряване се прибирах, преди да са станали родителите ми, на село хората стават много рано. Един ден, се престраших и казах на майка, че искам да стана балерина. Имах хубава стройна фигура, все пак гена си казва своето и момчетата май доста ме харесваха. Когато майка ми, чу изречените от мен думи, тя едва не изпусна чинията от ръцете си, стисна устни и по погледа й разбрах, че това никога няма да се случи. Каза ми, че съм вече голяма за да започна на уча балет и че за работата на полето, балет не ми е нужен. Но аз почти всяка вечер ходех до поляната и... танцувах... и танцувах..."
Очите на баба Петра се насълзиха. Стана от стола си и каза, че ще отиде да си полегне, а после ще сготви чудна вечеря за гостите си...
(следва продължение)
Красиво :)
ОтговорИзтриванеБлагодаря много. Опитах се да бъде, не толкова тъжно и мрачно. :)
ОтговорИзтриване