Драскотина 18-ста "Дъхът на нощта"

Извади бялото фино листче, с два пръста хвана щипка от тютюна и го положи в леглото от хартия между пръстите си. Не ползваше машинка, не слагаше и филтър, доставяше му удоволствие да си свива сам цигарите, беше овладял перфектно движенията... Така ги харесваше, ръчно свити. Дори понякога дъвчеше само тютюн. Не го правеше защото няма пари, напротив, нещо в цялото това движение и занимание му харесваше, а и свиването го караше да пуши по-малко в интерес на истината, защото се опитваше да ги откаже. От почти две години, някак неуспешно. Просто толкова обичаше мириса на незапаления тютюн, пламъка от запалката, който прогаряше крехката хартийка, виждайки я как се сгърчва сякаш от болка и този специфичен звук... Ароматът. Първото дълбоко дръпване. Устните му се отлепят от хартията, а по тях остава малка част от тютюна... Как да се откаже от това си удоволствие?! Облече се и излезе, вземайки няколкото свити цигари със себе си, харесваше му да пуши по пътя към дома й. Уличното осветление никакво го нямаше, погледна към счупената лампа поклащайки неодобрително глава, беше съобщил няколко пъти, че трябва да ги сменят... Вървеше по добре познатия път към дома й, макар и тъмно, се справяше добре. Реши да си запали втора цигара. Бръкна в джоба си измъкна една, подуши я, облиза я по дължина и запали, на светлината от проблясъка на пламъка видя, че капака на шахтата пред него липсва. Можеше да падне в нея... ако не пушеше... Засмя се! Спомни си, че в главата му от дни звучеше една и съща песен "...No need to worry 'cause everybody will die, every day we just go, go..." чудеше се защо ли пък тази. Докато вървеше и пушеше си мислеше за момичето, при което се бе запътил. Не знаеше дали я обича, не знаеше дали не иска да се разделят, вече нямаше какво да си говори с нея. Но знаеше, че като го види, тя ще се усмихне. Харесваше усмивката й! Тя ще се усмихне, ще го целуне леко захапвайки долната му устна и ще оближе своите. Ще каже, че харесва новия аромат на тютюна му, а той пак нямаше да има смелост да й признае, че... иска раздяла. Забърза крачка поглеждайки часовника си, пак закъсняваше за срещата им. Тя щеше да го чака вече на вратата притаила дъх, стиснала ръце една в друга с тайнствено закачливо изражение. Осветлението сравнително близо до къщата й, на места примигваше в опит да свети от старите градски лампи. Той бързаше... Размина се с човек, който го спря и го попита дали има огънче. Разбира се, че имаше. Усмихна се и запали цигарата му, реши да запали последна и за себе си преди да стигне до нея. В този момент мъжът извади нож и го наръга право в корема, един път, а после и втори път. Взе портмонето му от вътрешния джоб докато го придържаше да не се свлече веднага на земята и избяга. Лежеше върху все още топлата земя, до неотдавна огрявана от последните лъчи на слънцето, на тъмната и празна улица, втрещен и загледан към тазвечерното безлунно небе. Звездите се открояваха така ярко, както не ги бе виждал от детството си. Кръвта му изтичаше... Цигарата още седеше стисната между треперещите му пръсти, успя да си дръпне веднъж за последно и затвори очи... Разнесе се приятен лек аромат на череша, знаеше, че ще й хареса...

Да, тази вечер те щяха да се разделят!