Драскотина 17-ста "С дъх на люляк"

Колата им спря в едно село, беше мъничко селце. През лятото много китно и гостоприемно, ако изобщо някой се обърка да мине оттам, но малкото останали жители все пак се надяваха, че и тази година ще успеят да дадат къщата си под наем на някое добро многодетно семейство или млада сладка двойка, потърсила усамотение или на който и да е пожелал да разгледа и почива в тяхното изключително красиво селце. Двамата новопристигнали в селото обикаляха различни места, като събираха истории. Трябваха им провизии за да продължат пътя си и се отбиха в местното магазинче-кафене-гостоприемница. Там, веднага като ги видяха се нарои народ, всеки желаещ да им покаже селото или да им разкаже за местните легенди... С две думи, хора без работа убиващи скуката, само си търсеха слушатели. Е, определено този път попаднаха на такива. Бяха си на измислили толкова истории, че да те заболи главата. Разказващи един през друг, всеки смяташе своята история за най-интересна и опитваха да убедят двамината, че думите им са самата истина. Една от историите обаче се стори интересна на момичето, което пътуваше с колата и се заслуша... Разказваше се за най-старата жителка на селото...

В по-малка от повечето къщи, в края на селото, в една леко невзрачна малка уличка, близо до гората, живееше 91-на годишна старица, казваха й баба Петра. Никой май не помнеше вече истинското й име, викаха й Петра, защото и тя била като едноименния каменен град в Йордания... Каменна, пустинна, трудна жена! Някога, разказваха, била много красива девойка и доста мъже я искали за жена, даже идвали от съседни села да я искат. Ама баба Петра се не давала. Имала особен характер разправят, още навремето. Била различна от другите момичета, тя и самата й красота била някак особена, по-мистична. Разбира се, момичетата на нейната възраст шушукали зад гърба й, че не била нещо много наред с акъла или че била вещица, сигурно нещо им правела на мъжете, та толкова да я искат всички. Понякога пред вратата на къщата си, намирала заклани петли и какви ли не други безумни неща, плод на болните амбиции на момичетата да си намерят добър мъж. Как можело тях да не ги искат толкова колкото нея, с какво тя била повече от тях... Разказват, че през нощта я виждали как ходела в гората, сама, боса и носела нещо в ръцете си. Смятаха, че забременявала от някои от мъжете и после като се роди бебето, го убивала и носела малкото трупче да го зарови в гората.

Докато слушаше всички небивалици на момичето му настръхваха косите, изумяваше се до къде може да стигне злобата на хората, но искаше да чуе историята до край.

А всъщност, баба Петра така и не се омъжила, нямала и деца, останала си самичка да си живее в къщата, след като родителите й починали. То и за тяхната смърт разправят, че тя била виновна. Майка й се самоубила удавяйки се в реката, а баща й пък полудял и хукнал на някъде. Намерили го след година някъде в покрайнините на селото, не могли да го познаят, бил станал като стафида. След тези случки, хората се отдръпнали от нея още повече и момците вече не идвали да я искат, а местните момички злорадствали и ехидно се смеели минавайки покрай нея. Пък тя казват, нежно им се усмихвала и сякаш нещо в погледа й святкало, като на вещица...

Не се стърпяха и отидоха да потърсят тази, така коментирана старица. Намериха баба Петра в двора на спретнатата си къща, да седи до нацъфтелия люляк и да се усмихва. Още като ги видя, откъсна китка люляк и се затътри много бавно към портата да ги посрещне и да им даде китката ароматен пресен люляк. Очите на момичето светнаха от радост, люлякът беше едно от любимите й разстения. Майка й и баща й едно време под люляк се залюбили... А баба Петра се оказа, прекрасна и добра бабичка, вежлива, начетена и много добронамерена. И те решиха да останат в къщата й поне за една вечер. А тя пък какви истории им разказа, но за тях друг път.

(следва продължение)