Драскотина 15-ста "Една лудост облечена в "любов"

Когато там на пътя те срешнах аз, насред пустоща, сама, изгубена, с разрошени коси, с мръсно и почерняло лице изгоряло от жаркото слънце, с босите ти нозе изтъркани от дългото скитане, със заключената ти усмивка, сърдитите очи... Сърдити на целия свят... Ти беше божествено красива! Тогава ти не знаеше, как аз ще пригладя косите ти с ръце, как ще погаля и измия лицето ти... Не вярваше и не знаеше, как ще грейнат очите ти, как ще отключа тази така строго пазена усмивка...

Не знаеше и аз не знаех или пък да...

Когато те срещнах на онзи път, дивото в теб се бунтуваше срещу каишката, която влачеше още след себе си. Тогава аз хванах здраво тази каишка, дръпнах я и ти тръгна след мен. Покорна! Тогава нещо се събуди в мен. Не исках да те дам на никой! Не исках да прогледнеш! Не исках да пленяваш с неземната си усмивка всеки друг! Исках я само за мен. Не исках да покоряваш други с красивите си смарагдово зелени очи. Слънцето огряло те, караше кожата ти да блести с ослепителен меден цвят, вятърът танцуваше между косите ти, а миглите трепкаха, като крила на пеперуда. Тогава полудях!

Обвих с ръце буйните ти коси и с нож отрязах ги аз. Извадих прекрасните ти очи, за да искрят само за мен. Заших чувствените ти устни, запазвайки една единствена усмивка. Само за мен! Изтъгнах сърцето от гърдите ти, защото не исках никой друг да чува нежната му песен.

Завързах те, за да си винаги до мен. Тогава с нетърпение и радост погледнах очите ти, които стисках в ръката си, с болка осъзнах, че искрите си бяха отишли. Прокарах пръст по безжизнените ти устни нямащи и помен от усмивка веч. Сърцето ти в другата ми ръка бе замлъкнало... Тялото ти вехнеше приведено напред, като страшна стара парцалена кукла. Ужасих се! Започнах да крещя скубейки коси! Исках завинаги да запазя магията на красотата ти, а те бях превърнал в чудовище. Оставих те там сама, не исках никога повече да те виждам!

Ти не беше вече красива, ти не беше вече моя!