Драскотина 14-ста "Души от разтопено злато"

Стегната, примката обгръщаше красивият му врат, а бесилото стърчеше над главата му с грозно и грубо въже, преметнато небрежно на дебелият бук. Той не можеше да си обясни, как някой успя да го упои и да го постави в тази нелепа ситуация. Красива сова беше кацнала на клона с широки зелени листа, тихо и съсредоточено наблюдаваше от високо трепета на случващото се в гората днес. Зрението и слуха й бяха превъзходно развити и с нескрито любопитство ококорила очи се пулеше на мъжа под бука. Слънцето залязваше и идваше време за хранене, а тази твар отдолу не бе чак толкова интересна, че да пренебрегне вечерята си заради него. Отлетя с писклив крясък, подплашвайки леко коня под краката му, който и без това едва се удържаше да не хукне в галоп.

- Мамка му и кон, ей сега ще хукне, а аз ще увисна тук, като пълен нещастник, какъвто и може би съм. - мислеше си той, докато се опитваше да освободи ръцете си.

Конят пръхтеше и ровеше с копита неспокойно в пръстта. При всяко по-рязко помръдване от негова страна, примката се затягаше все по-силно, а въжето се опъваше в готовност да прекърши врата на ездача. Затвори очите си и потъна в сладък спомен...

"Беше слънчев ден, но се задаваха гъсти тъмни облаци, затова се бяха прибрали този път... Седяха си вкъщи, голи, в разхвърляното легло, той мажеше бои по цялото й топло тяло. Пръстите му обагрени във всякакви цветове се плъзгаха по меката й кожа, а тя се смееше... Боже, как обичаше смеха й! Този сладък, звънлив галещ звук, излизащ от прекрасните й устни... А устните й, подлудяваха го всеки път..." Стисна очи, сякаш някой забоде огнен ръжен в сърцето му. Не знаеше дали не иска да извика още сега: - Дий конче, дий... Тя никога нямаше да му прости предателството. Никога! Ако разбереше какво бе сторил, никога...

Конят направи няколко крачки напред, като опъна и затегна въжето до толкова, че той усети как кръвта му се качи в главата, слепоочията му затуптяха и погледа му се размъти, спомени и картини отново се запреплитаха в съзнанието му.

"Бяха двамата на поляна, отляво имаше малко езерце, където тя ловеше жаби. Искаше да му докаже, че не я е страх, че не я е гнус, че това са просто .... жаби! Беше си намерила една мъничка, уловия в подскока й и с наперен вид му я показа. С гордост и смелост в присвитите си леко очи, погледна го пронизващо и повдигна едната си вежда, докато държеше жабчето. Някаква течност се разля по ръката й, тя изпищя неистово и метна жабата мигновенно, като скачаше, въртеше се и пищеше.... Сериозна му изкрещя: - Напика ме жаба, разбираш ли, напика ме жаба, това не е на хубаво! Не е на хубаво!! А той се заливаше от смях и превиваше от болка в мускулите на стомаха..."

Може би тя беше права... Може би жабата й предсказа за неговото бъдещо предателство, може би й предсказа за това къде ще бъде той сега. На бесилка... Тя винаги беше права, а той никога не я слушаше!

Излизайки от спомена си, чу стъпки зад себе си, но не можеше да се обърне. На няколко пъти извика, никой не му отговори, но чуваше нечие дишане. Силен плясък като от бич огласи цялата гора, конят побягна, а той разко увисна със счупен врат от бесилката. Нищо не усети, нищо не разбра. Тялото му леко все още се полюшваше, когато тя пристъпи бавно напред и го погледна, избърсвайки единствената си сълза...