Драскотина 13-ста " Желязната плесница 2 (Вълк)"

Желязната Плесница 1

2.

Мъглата се стелеше бавно, но сигурно, покриваща всяко видимо и невидимо местенце наоколо. Луната едва прозираше под бялата и гъста перелина обхванала нощният град. А отвъд него, сухите черни дървета едва се очертаваха в мъртвешки студената гора. Тя стъпваше леко и бързо, треперейки от студ, с вледенени ръце опипваше дърветата за ориентир, по който да се води навлизайки дълбоко в тайнствените дебри. Вятърът режеше безпощадно в гърдите, смразявайки всяка течност в тялото. Дишаше на пресекулки! Чу различен шум от този който носеше вятърът, застина на място и задържа дъх. Не смееше да се обърне, сякаш ако остнане с гръб, звукът няма да се превърне в нещо реално, навярно с много остри зъби. Ударите на сърцето бяха единственото, което в момента я издаваше, че е жива. Леко скимтене сякаш я накара да отвори едното си око и да завърти бавно назад глава. Едно бяло и красиво същество я гледаше със светнал поглед. Бял и невероятно красив величествен вълк бе застанал точно зад нея. Не изглеждаше като да е готов да напада, затова тя се обърна и го погледна право в очите, опитвайки се да запази самообладание. Не знаеше дали е притихнала от възхита или от страх, а може би и от двете по малко. Животното не сведе глава, а смело се запъти към нея, като се гледаха в очи с някаква топлота и мир. Вълкът я задмина внимателно и продължи напред, като обърна глава за да я погледне отново. Тя бе замръзнала на място и не знаеше как да реагира. Вълкът тръгна с тежка стъпка пред нея и след миг се обърна отново, като издаде лек едва доловим вой. Искаше навярно да го следва. Тя кимна бързо няколко пъти с глава и го последва вече без никакъв страх в себе си. Мъглата толкова се бе сгъстила, че едва различаваше новият си спътник сред всичко наоколо и наостри слух да следи стъпките му. Вървейки трепереща си мислеше само едно нещо, колко ли топло щеше да и стане, ако го прегърне сега, преди кръвта във вените й изцяло да се е вледенила от студа. Пътят бе дълъг, не беше сигурна колко още остава, защото дори нямаше вече идея къде се намира точно, бе загубила оринетир още преди да се появи белият красавец, а сега се осланяше само на него. Където я заведе... друго не й оставаше, но вярваше, че няма да я предаде. Някак го усещаше, че може да му има доверие. Изведнъж чуваше само своите плахи стъпки, вълкът трябва да бе спрял на метър от нея навярно, затова продължи внимателно с все още протегнати вкочанени ръце напред. Чу отново лекото скимтене, след което стъпките продължиха и след минута отново спряха. Нещо тъмно и голямо се очертаваше пред нея. Спря и със затаено отново от страх сърце направи няколко крачки опипвайки наоколо. Нямаше нищо. Дърветата вече ги нямаше, явно бяха излезли от гората, но къде ли бяха?! Очертанията ставаха малко по-ясни и очите й успяха да различат нещо като пещера. Вълкът стоеше пред нея и издаваше силен вой. Още няколко прекрасни създания, като него излязоха навън от пещерата. Обграждайки момичето в нещо като кръг, бавно тръгнаха придвижвайки се отново към мястото от където бяха излезли. Тя ги последва и влезе с тях в пещерата...

Топло...

(следва продължение)