Драскотина 15-ста "Една лудост облечена в "любов"

Когато там на пътя те срешнах аз, насред пустоща, сама, изгубена, с разрошени коси, с мръсно и почерняло лице изгоряло от жаркото слънце, с босите ти нозе изтъркани от дългото скитане, със заключената ти усмивка, сърдитите очи... Сърдити на целия свят... Ти беше божествено красива! Тогава ти не знаеше, как аз ще пригладя косите ти с ръце, как ще погаля и измия лицето ти... Не вярваше и не знаеше, как ще грейнат очите ти, как ще отключа тази така строго пазена усмивка...

Не знаеше и аз не знаех или пък да...

Когато те срещнах на онзи път, дивото в теб се бунтуваше срещу каишката, която влачеше още след себе си. Тогава аз хванах здраво тази каишка, дръпнах я и ти тръгна след мен. Покорна! Тогава нещо се събуди в мен. Не исках да те дам на никой! Не исках да прогледнеш! Не исках да пленяваш с неземната си усмивка всеки друг! Исках я само за мен. Не исках да покоряваш други с красивите си смарагдово зелени очи. Слънцето огряло те, караше кожата ти да блести с ослепителен меден цвят, вятърът танцуваше между косите ти, а миглите трепкаха, като крила на пеперуда. Тогава полудях!

Обвих с ръце буйните ти коси и с нож отрязах ги аз. Извадих прекрасните ти очи, за да искрят само за мен. Заших чувствените ти устни, запазвайки една единствена усмивка. Само за мен! Изтъгнах сърцето от гърдите ти, защото не исках никой друг да чува нежната му песен.

Завързах те, за да си винаги до мен. Тогава с нетърпение и радост погледнах очите ти, които стисках в ръката си, с болка осъзнах, че искрите си бяха отишли. Прокарах пръст по безжизнените ти устни нямащи и помен от усмивка веч. Сърцето ти в другата ми ръка бе замлъкнало... Тялото ти вехнеше приведено напред, като страшна стара парцалена кукла. Ужасих се! Започнах да крещя скубейки коси! Исках завинаги да запазя магията на красотата ти, а те бях превърнал в чудовище. Оставих те там сама, не исках никога повече да те виждам!

Ти не беше вече красива, ти не беше вече моя!

Драскотина 14-ста "Души от разтопено злато"

Стегната, примката обгръщаше красивият му врат, а бесилото стърчеше над главата му с грозно и грубо въже, преметнато небрежно на дебелият бук. Той не можеше да си обясни, как някой успя да го упои и да го постави в тази нелепа ситуация. Красива сова беше кацнала на клона с широки зелени листа, тихо и съсредоточено наблюдаваше от високо трепета на случващото се в гората днес. Зрението и слуха й бяха превъзходно развити и с нескрито любопитство ококорила очи се пулеше на мъжа под бука. Слънцето залязваше и идваше време за хранене, а тази твар отдолу не бе чак толкова интересна, че да пренебрегне вечерята си заради него. Отлетя с писклив крясък, подплашвайки леко коня под краката му, който и без това едва се удържаше да не хукне в галоп.

- Мамка му и кон, ей сега ще хукне, а аз ще увисна тук, като пълен нещастник, какъвто и може би съм. - мислеше си той, докато се опитваше да освободи ръцете си.

Конят пръхтеше и ровеше с копита неспокойно в пръстта. При всяко по-рязко помръдване от негова страна, примката се затягаше все по-силно, а въжето се опъваше в готовност да прекърши врата на ездача. Затвори очите си и потъна в сладък спомен...

"Беше слънчев ден, но се задаваха гъсти тъмни облаци, затова се бяха прибрали този път... Седяха си вкъщи, голи, в разхвърляното легло, той мажеше бои по цялото й топло тяло. Пръстите му обагрени във всякакви цветове се плъзгаха по меката й кожа, а тя се смееше... Боже, как обичаше смеха й! Този сладък, звънлив галещ звук, излизащ от прекрасните й устни... А устните й, подлудяваха го всеки път..." Стисна очи, сякаш някой забоде огнен ръжен в сърцето му. Не знаеше дали не иска да извика още сега: - Дий конче, дий... Тя никога нямаше да му прости предателството. Никога! Ако разбереше какво бе сторил, никога...

Конят направи няколко крачки напред, като опъна и затегна въжето до толкова, че той усети как кръвта му се качи в главата, слепоочията му затуптяха и погледа му се размъти, спомени и картини отново се запреплитаха в съзнанието му.

"Бяха двамата на поляна, отляво имаше малко езерце, където тя ловеше жаби. Искаше да му докаже, че не я е страх, че не я е гнус, че това са просто .... жаби! Беше си намерила една мъничка, уловия в подскока й и с наперен вид му я показа. С гордост и смелост в присвитите си леко очи, погледна го пронизващо и повдигна едната си вежда, докато държеше жабчето. Някаква течност се разля по ръката й, тя изпищя неистово и метна жабата мигновенно, като скачаше, въртеше се и пищеше.... Сериозна му изкрещя: - Напика ме жаба, разбираш ли, напика ме жаба, това не е на хубаво! Не е на хубаво!! А той се заливаше от смях и превиваше от болка в мускулите на стомаха..."

Може би тя беше права... Може би жабата й предсказа за неговото бъдещо предателство, може би й предсказа за това къде ще бъде той сега. На бесилка... Тя винаги беше права, а той никога не я слушаше!

Излизайки от спомена си, чу стъпки зад себе си, но не можеше да се обърне. На няколко пъти извика, никой не му отговори, но чуваше нечие дишане. Силен плясък като от бич огласи цялата гора, конят побягна, а той разко увисна със счупен врат от бесилката. Нищо не усети, нищо не разбра. Тялото му леко все още се полюшваше, когато тя пристъпи бавно напред и го погледна, избърсвайки единствената си сълза...

Драскотина 13-ста " Желязната плесница 2 (Вълк)"

Желязната Плесница 1

2.

Мъглата се стелеше бавно, но сигурно, покриваща всяко видимо и невидимо местенце наоколо. Луната едва прозираше под бялата и гъста перелина обхванала нощният град. А отвъд него, сухите черни дървета едва се очертаваха в мъртвешки студената гора. Тя стъпваше леко и бързо, треперейки от студ, с вледенени ръце опипваше дърветата за ориентир, по който да се води навлизайки дълбоко в тайнствените дебри. Вятърът режеше безпощадно в гърдите, смразявайки всяка течност в тялото. Дишаше на пресекулки! Чу различен шум от този който носеше вятърът, застина на място и задържа дъх. Не смееше да се обърне, сякаш ако остнане с гръб, звукът няма да се превърне в нещо реално, навярно с много остри зъби. Ударите на сърцето бяха единственото, което в момента я издаваше, че е жива. Леко скимтене сякаш я накара да отвори едното си око и да завърти бавно назад глава. Едно бяло и красиво същество я гледаше със светнал поглед. Бял и невероятно красив величествен вълк бе застанал точно зад нея. Не изглеждаше като да е готов да напада, затова тя се обърна и го погледна право в очите, опитвайки се да запази самообладание. Не знаеше дали е притихнала от възхита или от страх, а може би и от двете по малко. Животното не сведе глава, а смело се запъти към нея, като се гледаха в очи с някаква топлота и мир. Вълкът я задмина внимателно и продължи напред, като обърна глава за да я погледне отново. Тя бе замръзнала на място и не знаеше как да реагира. Вълкът тръгна с тежка стъпка пред нея и след миг се обърна отново, като издаде лек едва доловим вой. Искаше навярно да го следва. Тя кимна бързо няколко пъти с глава и го последва вече без никакъв страх в себе си. Мъглата толкова се бе сгъстила, че едва различаваше новият си спътник сред всичко наоколо и наостри слух да следи стъпките му. Вървейки трепереща си мислеше само едно нещо, колко ли топло щеше да и стане, ако го прегърне сега, преди кръвта във вените й изцяло да се е вледенила от студа. Пътят бе дълъг, не беше сигурна колко още остава, защото дори нямаше вече идея къде се намира точно, бе загубила оринетир още преди да се появи белият красавец, а сега се осланяше само на него. Където я заведе... друго не й оставаше, но вярваше, че няма да я предаде. Някак го усещаше, че може да му има доверие. Изведнъж чуваше само своите плахи стъпки, вълкът трябва да бе спрял на метър от нея навярно, затова продължи внимателно с все още протегнати вкочанени ръце напред. Чу отново лекото скимтене, след което стъпките продължиха и след минута отново спряха. Нещо тъмно и голямо се очертаваше пред нея. Спря и със затаено отново от страх сърце направи няколко крачки опипвайки наоколо. Нямаше нищо. Дърветата вече ги нямаше, явно бяха излезли от гората, но къде ли бяха?! Очертанията ставаха малко по-ясни и очите й успяха да различат нещо като пещера. Вълкът стоеше пред нея и издаваше силен вой. Още няколко прекрасни създания, като него излязоха навън от пещерата. Обграждайки момичето в нещо като кръг, бавно тръгнаха придвижвайки се отново към мястото от където бяха излезли. Тя ги последва и влезе с тях в пещерата...

Топло...

(следва продължение)