Драскотина 31-ва " Едно момиче по пътя "

Вървях по прашния път, покрай изсъхналата царевица. Препъвайки се в корените на жилавата трева оцеляваща срещу сушата. А куфарът в ръката ми - бял, протъркан от ползване, с нацепена кожа през годините, ми тежеше и удължаваше изморените ми ръце. Времето жешко, тежко и пресъхнало, като устните ми. Никъде сянка. Потта се стичаше от мен и влизаше в очите ми. Щипеше. Капките падащи от брадичката ми вдигаха праха от сухата напукана земя, щом паднеха върху нея. Преди половин час по същия този път отивах към ЖП гарата на селото, исках да се прибера у дома. Сега изминавам обратно същия тягостен път, защото гарата е затворена, а влаковете отдавна спрени, поради драстично намалялото население на селото, та дори не се намери някой да ми каже за това. Ще се прибера обратно в къщата, ще легна на старото изковано от железни пръти легло на дядо ми... и ще чакам. Ще гледам пропадащия таван и ще чакам. Дървениците ще хапят кожата ми и ще пируват тази вечер. А аз ще лежа тихо и ще чакам. Нощта е дълга и тъмна. Няма луна, няма звезди, само тежки облаци и май ще вали. Затварям изгнилите нащърбени прозорци, уморени от борбата с дъжда, а водата се лее по пода и мокри края на леглото ми. 

Питам се, кога ли те изгубих... Вчера ли беше или преди пет години? Унесена в демонични мисли, неусетно заспивам и сънувам далечен океан и дракони. 

Сутринта е красива, чиста и невинна, само каквато може да е след лятна буря. Дрехите ми са мокри, а пода подпухнал след дъжда. По краката ми червени белези от проклетите дървеници. Излизам на вън, наолоко няма жива душа. Къщите до нас опустели и разбити... 

Кога се изнесоха всички? Кога заминаха? Кога умряха? Помня като малка тук цареше живот, баба  и дядо имаха толкова съседи... Прибирам мокрите дрехи в куфара и поемам пак на път. Помня магазина на дядо Хари - весел дядо, който ми даваше бонбони всеки път щом баба ме пратеше за хляб... Може там все пак да е останал някой, който може да ме упъти. Пустеещите къщи по пътя ме плашат. Грозни, голи и разпадащи се, миришещи на старо, на мухъл и на самота. Магазинът насреща изглежда жив, може би има някой.

- Дядо Хари? - извиквам със силен глас... Само това име помня. 

На прозореца от съседната къща излиза възрастна жена със забрадка на главата.

- Дядо ти Хари умря девойче! Преди години го погребаха в далечните гробища, щото в тези тука нямаеше място. Много хора си отидоха за бързо. Ти какво искаш?

- Търся някой да ме упъти как да ... как се излиза от селото и се стига до града... - подемам аз.

- Сина ми ще те закара, ей сега ще му кажа. Той е нещо като шофьор на селото, малко хора останахме, ама той ни кара до съседното село на лекар, там има автобус за града.

Усмихвам се и тихо благодаря на жената на глас и на ум.

Синът - застаряващ ерген, неподдържан и леко унил. Гледа куфара ми и се почесва зад врата.

Дрехите ми смачкани от спането, обувките ми прашни, куфара ми протрит, не се различавам много от него в момента. 

- Ти? На къде си? - пита Димо - ергена.

- Към града. Гарата разбрах, че е затворена, автобус тук няма и ... 

- Не се плаши,  Димо е насреща, ще те закара! - усмихва се Димо и оголва жълтите си тук там липсващи зъби.

На сила се усмихвам и аз и придърпвам блузата си нагоре, колкото се може повече. Возилото на Димо е стар, раздрънкан миниван, в който мята куфара ми и с удар отваря предната врата за да се кача. Колата е безбожно мръсна и миризлива, но е единственото нещо, което може да ме закара поне до някъде, за да взема автобуса и най-накрая да се прибера.
- К'во толкова има в тоя твой град, че бързаш да се прибереш? - пита Димо. Гледам Димо в черните уморени очи и не мога да му отговоря, защото и аз самата не знам.
- Знаеш ли, всъщност няма нищо! - изплювам накрая. Остави ме тук насред тези слънчогледи Димо, ще поседя тук и ще помисля какво да правя. Дали да се върна или да остана тук.
Димо ме гледа с неразбиращ глупав поглед, удря спирачките и ми отваря вратата...  Слънцето препича, мухите хапят безпощадно, сигурен знак, че отново ще вали!