Драскотина 26-та "Неканеният гост на съдбата"

Албена, чакаше на опашка за едно от най-доброто и ароматно кафе, което може да се открие тук. Колегите й говореха цяла сутрин, че задължително трябва да го опита. Пред нея имаше 3-ма души, азиатци, които жестикулираха и се обесняваха един на друг доста съсредоточено. Обърна глава назад и видя още четирима или петима души на различна възраст на опашката зад нея. Подскокна от крак на крак, започваше вече наистина да й става студено. Макар и пролетно, времето в Скандинавия си е все още студено. В Исландия, през Май беше около 5-7 градуса, което е истински студ за топлолюбивата балканска душа. Загледана във витрината, а после в таблото избираща си напитка, се питаше какво ли мислят в момента всички тези чужди глави... Могат ли да прочетат, какво се върти в нейната чужда глава. Искаше да си даде шанс, искаше да не бе чула това, което лекарят й каза преди няколко часа по телефона от България. Младежът от кафенето за трети път я питаше какво ще желае, леко потропващ с пръсти по плота, а тя втренчено го зяпаше, всъ щност гледаше през него.

- Ъъъх... Капучино с двойна сметана, моля. - объркано произнесе тя. Момчето се усмихна широко и подредените му бели зъби блеснаха, повтаряйки поръчката й. Албена леко кимна с глава. Гърлото й се бе свило и не можеше да произнесе и дума повече. Плати сметката си и обви с ледени ръце горещото кафе вдъхваща ароматната пара. Всъщност, не миришеше толкова хубаво, не разбираше какво му харесват. 

- Искам да се прибера у дома - измърмори едва под носа си... И-искам да кажа, благодаря ви! -  и направи кръгом, излизайки колкото се може по-бързо през вратата.

Летеше за България. Ушите й бучаха, сърцето й думтеше в гърдите... На летището никой не я чакаше. Замъкна куфара си до едно такси и сядайки на седалката, опря уморено глава назад, поглеждайки тавана. Имаше надпис: "Обичаме те!" ... 

- А, това ли... от децата...като бяха малки - засмя се шофьора и попита за адреса.

- Към болница *********, моля. 

- Нещо сте настинала, от къде идвате?! - питаше бакшиша, с все така ведър глас.

- Май, май... От Исландия. - изхръптя и прокашля за да изчисти гласа си.

- Уууу, ама то от далече... Хехе, аз никъде още не съм ходил, ама децата, ей тия дето са написали надписа на тавана, са в Испания... Хехе, липсват... ама живот... Продължаваше да си мърмори нещо смеещ се, поглеждайки я в огледалото от време на време, а Албена отнесено се взираше невиждаща и нечуваща през прозореца в щъкащите минувачи.

- Май ще вали госпожице, така като го гледам... това оловно небе. Имате ли чадър?? 

- Нямам! - погледна го и тя в огледалото, срещайки топлите му греещи очи. 

- Простете, че се меся... ама ... ми изглеждате много тъжна. Аааа, да не отивате при някой близък на свиждане в болницата?

- Така ли изглеждам...? - и опита да разтегне лицевите си мускули в нещо като усмивка.

- Честно ви казвам... по-тъжни очи от вашите, отдавна не съм виждал да се возят на задната ми седалка. Не се тревожете, всичко ще се оправи, човека в болницата ще се оправи. Ще видите. 

И той се впусна да обеснява за баба му, която уж все била болна, пък три пъти я връщали от оня свят и дори гледала правнуци. И говореше ли, говореше.

В болницата, както винаги асаньорите бяха претъпкани, а хората продължаваха да се бутат все повече навътре. На етажа в коридора, я чакаше доктор с брада и очила, с голямо куфарче подпряно до краката му. Представиха се един на друг и той започна да й разяснява, как се ползва кислородния апарат и какви ще са благоприятните последствия от него. Дарението било направено от еди-коя-си-фирма и тя била късметлийка, че един от само двата предоставени апарата се бил падал на нея. Албена поклати глава и се усмихна. 

- Ще се наложи да ходите навсякъде с него, нали знаете. Състоянието ви в момента налага незабавната му и непрекъсната употреба. Трябва да направим всичко възможно по силите си, белият ви дроб да издържи, докато уредим трансплантацията. Не се плашете, това няма да попречи на социалния ви живот, апарата има колелца, ще си го носите като куфарче. Много хора живеят по този начин. - усмихна се окуражително доктора.

"Дааааа", точно това си мислеше и Албена гледайки апарата.... "Ще си го влача като гюле, че всички да ме гледат като извънземно, кацнало на тази планета със стърчащи кабели от носа, не можещо да понесе тукашния въздух...."
Каза само, благодаря, на доктора и натисна 4-ри пъти един след друг копчето за асансьора. Усещаше, как иска да забие един прав в мутрата на очилаткото, сякаш пък той й бе виновен, но адски се изнервяше от всички тези престорени мили думи и съжаление, които хората обличаха. 

"С живота ми е свършено..." си мислеше тя, докато се прибираше към вкъщи, със същото такси, което я чакаше пред болницата с багажа й от летището. Шофьора настойчиво предлагаше услугите си да я изчака и после закара където поиска...

- Дето ще си викате после друго такси... Даже няма да ви взема пари за престоя, с тия ваши тъжни очи, душа не ми дава да ви оставя сама.- продължаваше мило да се обеснява, ту гледайки пътя, ту гледайки я в огледалото.

Мъжът стовари куфарите й пред входа и изведнъж преди да се качи в колата си, я прегърна, като и подшушна леко ...

- Всичко ще се оправи, госпожице! Ще видите.

Албена остана пет минути гледаща без да мига, след като колата се бе отдалечила. Подобни думи не бе чувала дори от собествената си майка... А този човек, даже не я познаваше. Сълзите отприщиха порой от очите й, седна на стълбите и зарида с глас, тресейки се, не можеща да си поеме въздух, задавена от собствените си сълзи, тъга и страх, които се надигаха в нея. Имаше усещането, че ще се удави в собственото си жалкоподобие капещо по стълбите, предпочиташе да умре сега отколкото да се самосъжалява. Мразеше тази слабост на човешката си същност. Самосъжаление. Сълзи. Женски простотии...

Аларма на часовник кънтеше из стаята. Пронизващо дразнещ звук събуди рошавата красива  глава. Албена отвори тъмнокафявите си очи и впери поглед в тавана на стаята си.

- Господи, това ли ме очаква?! - и ококори упашен поглед.

С разтреперани ръце избърса потта от челото, стичаща се покрай веждите й и се надигна от леглото. Отваряйки широко прозореца, изпи поредната шепа с лекарства и заби приготвената си сутрешна доза инжекция. Очакваше я поредният свободен студен слънчев ден... Преди  няколко дни реши, просто да не отиде една сутрин на работа... и така цяла седмица. Силно вдиша леденият скандинавски въздух на Исландия докато още можеше...