Драскотина 25-та "НарцИса"

От няколко дни беше адска жега, всичко живо гледаше да се покрие на сянка, само НарцИса както винаги, посрещаше и изпращаше блудните опиянени тела на позакъснели туристи, искащи да се качат на "Веселото корабче". Изпразваха джобовете си от монети, щом видеха жалката й физиономия приседнала близо до кея.

Тежка миризма на загниващи водорасли се носеше по брега и в този ден. Беше цялата мокра. Косата й спластена, устните пресъхнали, напукани от солената вода под парещото жарко слънце. Сякаш морето я бе изпило и кожа и кости само бе останало от нея. Мрежата, която отдавна шиеше лежеше в нозете й потънали в пясък, а морските вълни я биеха в стомаха, отново и отново, сякаш сърдити. НарцИса денонощно шиеше там на плажа, с избодени пръсти, с протрити ръце от въжетата на старите рибарски мрежи. Бедността те кара да закърпваш, да доплиташ, мрежа след мрежа, бедността те прави жесток и егоистичен. Бедността понякога те прави дребен и зъл. Гледаше как гладни, безпощадни, гларусите разграбваха в жестока надпревара негодната риба изхвърлена на брега от лодките на рибарите, а малките й зли очички се свиваха още повече, истински завиждайки на птиците ядейки рибата. Погледна към дясната си ръка и изкриви грозно уста. Огромен белег лежеше по дължина, оставен от клюна на една от птиците. Един ден, след като не бе слагала два дни и залък в устата си, сериозно се бе сбила за парче останала риба. Разбира се НарцИса победи, защото гладът я бе озверил напълно, но и сега си носеше белега от проклетото същество - както все ги наричаше, докато разгонваше гларусите за да си осигури поне от време на време някаква вечеря.


- Някой ден, вас ще сготвя в казана! - крещеше тя на птиците.


За да изкара някой друг лев, през малкото време свободна от работата си по мрежите, чистеше и рибарските лодки и корабчета. Каквото намереше в тях, си оставаше за нея. Всичко прибираше и нищо на никой не връщаше. А туристите изпускаха много неща.  Ако я питат, винаги нищо не бе видяла и нищо не знаеше. Беше натрупала толкова джунджурии, че нямаше къде да ги слага из малката си колиба и половината от тях носеше върху себе си, та още повече плашеше хората наоколо. Беше натрупала и друго през дългите години на самота. Злоба и толкова болка се лееха от нея, че в редките случеи, когато изобщо си отваряше устата да каже на някого нещо, никога не го гледаше в очите и вместо да говори, тя сякаш съскаше. Непонасяше погледите. Непонасяше и хората, все повече. От един контейнер за смет си бе намерила счупени слънчеви очила и не ги сваляше от лицето си, очите й буквално изгаряха от непрекъснатото седене на слънце и отблясъците на водата. Все по трудно й беше да вижда и шие. НарцИса приглади спластените си коси, погледна отражението си в огледалото, което си бе намерила в една от лодките и прокара леко пръст по червените си разкървавени устни.

- Някой ден и вас ще сготвя! - изсъска тя, докато събираше хвърлените й стотинки от хилещи се "розовоподобни прасенца" - тумба подпийнали весели холандци.