А той беше на 60-сет. Висок и едър, с побелели коси.
А тя беше нисичка и слаба, с доста години по-малка от него.
Ръката й потънала в неговата едва се забелязваше. Той бе откраднал ръката й от погледа на всички други, само за да я подържи, само за да я поцелува.
Малката й нежна ръка, студена. Рецитираше й стихове, пееше й руска песен за цигулката. Май песента беше тъжна, тя така й не разбра. Не знаеше руски, но звучеше като тъжна песен. Песен изпята от мъж на 60-сет години, обичащ момиче, можещо да му бъде дъщеря. Момиче по-малко от неговите собствени деца. Притискаше ръката й до сърцето си и продължаваше да й пее, допрян до ухото й, затворил очи. От устните му се отронваха стихове, разкриващи несподелената любов на един мъж, неговата болка и тъга. И никой не забелязваше това. Знаещ, че никога не може да я има, той притежаваше само този случайно откраднат миг. Миг, в който всичко бе замряло и само ледената нейна и горещата негова ръка, бяха доказателство за случващото се. Тя леко, но студено се усмихваше и свеждаше поглед, всеки път, когато устните му допираха ръка й. Срамуваше се. Страхуваше се. Не разбираше. Как и защо. А дали той не я бъркаше с някой? С някоя стара негова неосъществена любов?!
Искаше да дръпне ръка и да си отиде, но той я молеше поне още малко да остане с него.
Само още малко да е до него, да му позволи поне това. Просто да седи невинна и мълчалива, а той да гали и целува нежно ръката й.
Пеейки й, тъжна руска песен за цигултата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар