Боята бе напукана, на места олющена, зловещо издрана! Смачканите ламарини висяха от лявата страна... Стъклата на прозорците липсваха, предния капак също го нямаше. Кълба дим се носеха из въздуха, задницата бе брутално смачкана.
Две от гумите бяха отписани, с по няколко железни шипа в сърцевината, друга се търкаляше някъде по пътя. Радиото пращеше, стържеше някаква агресивна песен или поне като такава звучеше от едната останала тонколона. Колата се въртеше по капак... Седеше в смърдящият си на бензин някога прекрасен Морган' и не можеше да го остави. Не можеше да изостави своя "спейсшип"... И те летяха двете...
Повтаряха й, че тази кола не я бива за състезания...
Размърда очи, отвори ги... Беше в болнична стая, цялата потрошена, нямаше музика, само режеща болка в главата й. Не можеше да помръдне, ръцете й бяха набодени като вуду кукла, всякакви тръбички стърчаха от къде ли не, някакви апарати пищяха, пиип - пиип - пиип. В стаята влезе млад красив приц на бял кон... Докторът с бяла престилка и разказа какво се бе случило. Разказа й за катастрофата. Каза й, че ще се възстанови, но това ще отнеме доста време, каза й че има поражения, които никога няма да се оправят. Тя питаше само как й е колата.
- За скраб е, за нищо не става вече, не мисли за нея! Важното е, че ти си жива!
- Не... и аз съм за скраб докторе, също като нея...
Няма коментари:
Публикуване на коментар