Господин Казински се подхлъзна на една нищо неподозираща динена кора и падна, претъркулвайки се през глава. А така да бързаше. Удари си главата и изпсува.
- Къде пък мама му стара намерих динена кора, по това време?! - запита се. Сигурно пак онова мамино момченце, богаташкото синче на съседите е пюскало посреднощ под терасата ми, за да не го видят.
Господин Казински беше мъж на средна възраст, от работническата класа. С леко започнала да се прошарва коса отстрани на бакембардите, прилично отпуснат, но си мечтаеше да е неприлично стегнат и жените сами да идват при него, а не както сега да ги напива за да може да си легне с някоя, евентуално. Никога не се бе женил, един път за малко, ама му се размина или по-скоро на горкото момиче му се размина. Точно днес бързаше и не искаше да закъснява, имаше среща със съученик, който навремето все го бъзикал за неговите вечни закъснения. Искаше сега да му покаже колко точен може да бъде. В училище двамата все се криели по входовете да пушат, докато заради едно негово поредно закъснение, някаква бабичка от първият етаж не ги спипала и издала на директора, че я следят и надничат в прозореца й. Което разбира се не било точно така, но момчетата си казали, че по-добре да се оправдаят с юношеските хормони, отколкото да признаят, че пушат цигари. Така или иначе после бащите им ги спукали от бой, за едно или друго, а цялото училище от подигравки. Не се бяха виждали от почти тринайсет години.
- "Оня лудия" - както му викаше г-н Казински... при първата открила се възможност си уреди документите и избега у чужбината - обичаше да обеснява пред познати на по бира за съученика, с който правели все някакви щуротии заедно и били неразделни, а после едно "Чао" не му казал.
Беше си извадил най-хубавата или по-скоро най-чиста риза, която имаше. Беше сресал косата си назад, лицето му избръснато гладко като бебешко дупе и дори си бе пръснал някакъв стар изветрял парфюм. Много държеше да изглежда добре, за да не си каже нещо "Оня лудия". Пристигна само с три минути закъснение, което си беше голямо постижение за него. Другият мъж още го нямаше. Господин Казински се ухили, като леко присви очи от задоволство, а покрай цицината на главата му се завъртя мисълта:
- Ей ся, ще го спукам от бъзик тоя! Само да се появи... най-накрая.
След петнайсет минути зад ъгъла се зададе леко тътрещ се мъж, с опърпани дрехи, чорлави отдавна невиждали ножица и гребен коси, небръснат от повече от седмица.
- Този човек, силно напомня Оня лудия Станков... Ама ... няма начин да е той. Никога! - помисли си Казински.
- Е ееее Казински, куче такова пак закъсня, все същият мърляч си като те гледам. - провикна се мъжът приближавайки се все по-близо, с огромна усмивка на лицето.
- Луд?! Как... ааа, какво... - не знаеше какво да му каже забелязвайки нещастният му вид. Ако искаш да знаеш, бях точен. - и се ухили не знаейки точно защо.
- Абе точен, закъсня с три минути, седя на отсрещния ъгъл пет минути преди да дойдеш и ти гледам самодоволната усмивка от тогава. Викаш си ей ся на тоя.... как ще му натрия носа. Знам те аз, познаваме се. И двамата се засмяха и прегърнаха в здрава потупваща хватка. Сякаш бяха минали дни, а не години от последната им среща.
- Какви неща си отглеждаш на главата Казински? Винаги си бил леко спънат в краката ама какви са тия цици...ни? - и се захили закашляйки се.
- Абе подхлъзнах се на една.... - и се загледа в приятеля си, който в този момент си подръпваше блузата за да не се вижда много голямата дупка на ръкава му и продължи изречението си... Дълга история, ама не е интересна. Я кажи с теб... какво се случи, нали замина... Кога се върна? - измърмори леко под носа си Казински, чудейки се да разпитва ли да не ли.
- Имаш ли пари? Айде черпи една две бири пък ще ти разправям - подкани го съученика.
Поръчаха си по една голяма студена бира в отсрещния бар и Станков започна да разказва, отпивайки с големи жадни глътки.
- Ами от къде да започна братле. Ти не ме гледай сега на какво приличам! Не мисли, че не засичам гузния ти сякаш виновен поглед. Бях започнал много успешен бизнес в Италия аз. Събирах това, което тия палячовци изхвърляха от домовете си. Знаеш ли какви неща изхвърлят тия хора бе човек, акъл нямат. Ииии... както жените казват за мъжете: "Боклукът за една е съкровище за друга" че и аз събирах боклуците им. Леко ги пооправях и после, тук братле идва най-смешната част, после им ги продавах пак. И тия си ги купуваха! Кажи им само, че е много новаторско, много модерно в Англия или в Сащ и тия веднага си вадеха портфейлите и си купуваха собствените стари изхвърлени боклуци, брат! Образи! - засмя се искрено Станков. Ама след няколко години нещо, какво стана западна работата, а пък и аз по това време се запознах с една мадама. Всъщност с три, ама за другите две после ще ти разправям... Имаш ли цигари?
Казински се заопипва по джобовете имитирайки, че търси... но после смъмри - Ами ... аз... всъщност нее-е-е... и започна да пелтечи.
- Споко бе, пич. - прекъсна го "Лудия" и го побутна по рамото. Бъзикам те и аз не пуша, още от онази случка, помниш ли я, в училище. Дето ни спукаха от бой и подигравки заради оная баба. Хахаха. Та, че за мадамата бях тръгнал да ти разказвам. Тя страшна, много луда. Скача с някави ластици през кръста от мостове, пее по улиците, участваше в някакви бунтове по едно време в Италия, имаше група и свиреха по участия. Някаква пънк история, че и мен завлече лудетината. Аз нали по едно време още докато бях тука удрях малко на барабани, че тая ме завлече да свиря в бандата й. Пообиколихме тук там, забавлявахме се много. После ходихме да си правим татуировки, еднакви... то страшна история беше. Ей я... Пия - и запретна ръкава си да покаже името татуирано. Още ми седи на рамото, а не съм я чувал от три-четири години... Запиля се и там работата.
Станков не спираше да се хили разказвайки всякакви случки, а очите му грееха. От него лъхаше спокойствие и чар, на пук на рошавата му и мръсна външност. Господин Казински се почесваше по врата и стомахът му се свиваше в неприятно очакване Лудия да започне да го разпитва за неговия живот...
- Че такива неща около мен, няма да ти стигнат парите, а на бармана бирите ако ти разкажа всичко, ха-ха-ха. Давай сега ти?! Само не ми казвай, че имаш жена, четири деца и къща с басейн... Като ти гледам лъскавата ризка - и пак се захили побутвайки го приятелси по рамото.
Казински пое дълбоко въздух...
- Ами... аз....
