Драскотина 28-ма "Пулс"

Уличният шум бумтеше в ушите им някак успокояващо. Никога незаспиващият град, през нощта носеше в себе си омая на отпускащата кадифена черна завивка, топла и мека, но и силата на пулсиращият по артериите живот.
Кипящ. Искащ. Търсещ. Преливащ.

Дългокосият лежеше в тъмното. Напълно отпуснат, облегнал размътената си глава на скута й и пушеше... Познаваха се.

- Щастлив ли си? - изведнъж тя разцепи тишината с много странна нотка в гласа си.... Щастлив ли си от живота, който водиш сега? - и трепета й замлъкна.

- Не! - кратко отсече. Не съм щастлив, но не съм и нещастен! Просто вече не ми пука...

Той усещаше, тихото й неизказано на глас желание, да бъде попитана същото. Сякаш знаеше какво е в главата й. Знаеше и отговора. След няколко минути мълчание й зададе същият въпрос.

- А ти?  Щастлива ли си, от живота си сега?

- Не! - и пое дълбоко въздух. Обаче... на мен ми пука. - искаше й се да прозвучи твърдо. Все още.... ми пука. - измърмори след минути, вече под носа си.

- Там ти е грешката. Пълна си с очаквания! - отрони се хлад от устата му.
Дръпна силно от цигарата си и малка светлинка припламна в мрака, с цялата си червено-оранжева красота. Тя се загледа в пламъчето... 

Никой нищо не каза повече. Макар и тъмно, тя бе сигурна, че той се усмихва леко, пълен с така присъщата и на двамата ирония. Сипаха си още по едно, отпуснаха тела едно в друго и думите се размиха в пулса на нощта, витаещи някъде отвъд уморените мисли... Всеки в своята си Вселена.