Драскотина 37-ма "Звяр"

Къщата беше тиха и празна, снощи никой не пожела Лека нощ, а днес никой не поздрави с Добро утро. Никой не получи целувка, кафе и закуска. От отворената врата лъхаше силен хлад, май бяха забравили климатика усилен. Явно бяха тръгнали набързо. Защо ли? 

- Ей ти там, какво зяпаш? - ядосано попита някакъв човек от двора на съседна къща.

Този тип на мен ли говори? Извърнах глава към него и го погледнах, но не казах нищо, след което продължих да гледам към къщата и да се чудя какво ли се е случило там.

- Питам те какво зяпаш, ей чуваш ли ме? - изкрещя отново.

- Какво искаш за Бога, просто си гледам. - отговорих и пъхнах ръце в джобовете си. Забранено ли е? - извиках, не че питах, а просто исках да звуча нахакано. Мразя да ми крещят особено пък някакви непознати. Къщата беше на приятелката ми Яна, местеха се вече за трети път до колкото ми беше казвала и всеки път така набързо. Ще изчакам няколко дни и тя ще ми се обади да ми каже къде са. Баща й се занимаваше май с нещо незаконно, майка й пък имаше все един такъв уплашен поглед, като на заслепена сърна. Много странна жена, беше мила, но странна. То за някои от приятелите ми и аз бях странна, но тя беше различно странна, наистина. Останах загледана още малко и поех към парка. На тръгване хвърлих един поглед на чичката, който се беше втренчил в мен с присвити очи. В този квартал всички ли са смахнати? Вървях с ръце в джобовете, майка ми все ми се караше да не го правя, не подхождало на момиче. Подритвах капачка от бира по пътя и си мислех за Яна. Мъчно ми беше, кой знае къде са отишли този път. Яна е страхотно момиче, от тези за които наистина се радваш, че ги познаваш. Разбираше ме и можехме да си говорим с часове. Обаче беше малко потайна, може би заради баща си и майка си и това, с което се занимаваха, поне така си мислех аз. Извадих телефона си и за на път към вкъщи реших аз да й звънна, никога не съм се славела с търпението си. Тоест аз нямам такова, затова и прецаквах изненади и други яки неща. Набрах номера, който имах.

- Телефонът е изключен или извън обхват! - изписка механичният глас. Разбира се, какво си мислех, че ще ми вдигне ли... Затворих и след малко набрах Явор, той почти винаги знаеше всичко, беше от откачалките, които висяха по цел ден ако можеше и по цяла нощ във фейсбук и сякаш следеше всички.

- М к'во? - изфъфли Явор.
Не обичах да му звъня, не го харесвах. Винаги говореше, като кретен и сигурно пак се беше зомбирал, обаче се славеше като куче търсач.

- Здрасти Яворе, да знеш нещо за Яна? - опитах се да звуча любезно и безгрижно.

- М не, к'во да знам?! Що? 

- Ами... телефонът й е изключен и у тях няма никой... и се чудех дали не знаеш нещо? - казах все така спокойна. Кого заблуждавах гласът ми започваше да попада във високите тонове.

- Ся ше скивам - засмя се и след малко добави - Ми фейса й е изтрит. Сорииии, ама ше потърся нещо. Да ти се обадя ли ако намеря? - измляска по телефона.

- Да! Чао. - затворих и мушнах телефона в джоба си. Бях стигнала до нас и отключих вратата, днес щях да съм сама, майка ми беше на екскурзия и къщата беше тъмна. Не обичах да стоя сама, не че ме беше страх, просто не обичах да съм напълно сама. Тогава виках Яна да ми прави компания.  Влязох вкъщи и светнах лампата в коридора. Изпищях на умряло. Яна седеше на пода и ме гледаше с уплашени очи, цялата в кръв. В мига, в който сърцето ми малко се успокои успях да кажа нещо от пресъхналата си уста.

- Яна?!? Божичко, какво ти е? Добре ли си? 

- Изядох ги, Вал... Изядох ги. - хленчеше Яна и сълзи и сополи се сливаха в едно в устата й.

- Какво? Какво говориш Яна, какво си изяла? - объркано питах аз като се опитвах да я прегърна.

- Изядох ги, Вал... мама и татко.. Аз ги изядох, Вал...изядох... - продължаваше да крещи и хленчи.

- Яна? Яна?! - виках й и я ударих силно през лицето да се съвземе. Яна, какво си взела, някакви хапчета ли, кой ти ги даде, какво говориш? Ела на себе си Яна!! - разтресох я и пак я ударих силно. Защо я удрях по дяволите и аз не можех да разбера, но така бях гледала да правят по филмите. 

- Нещо ми става Вал, понякога нещо ми става... 

Пуснах я и се отдръпнах от нея, погледнах я така сякаш за първи път я виждах. И наистина беше за първи път. Яна започна да променя образа си, очите и се разшириха, ръцете й започнаха да се изкривяват и се чу звук, като от чупене на кости. Зъбите й се удължиха и устата й се изкриви.

- Господи Яна... какво...- не можах да довърша изречението си, Яна се превръщаше в животно... А аз се бях вцепенила и бях сама в къщата... Телефонът ми звънеше от задния джоб...

Дзъррр-дзърр-дзъррр...

Драскотина 36-та "Ново тяло"

- Мот, да ти се намира някое здраво силно тяло тук някъде? - каза с тъжна усмивка момичето.

- Защо? Какво му е на твоето? - попита момчето почесвайки се по веждата с недоумение.

- Изоставя ме...

- Да ти кажа, отдавна не сме получавали нищо ново. А тези, които имаме няма да ти подхождат. Едва ли ще се чувстваш удобно в тях. Здрави са, но са стари.

- Моля те, ако получите нещо, веднага ми се обади. Важно е, разбираш ли... Не знам още колко мога да го удържа. - погледна го с надежда и затвори вратата на магазина зад гърба си.

Излязах от магазина и поех много бавно по улицата гледайки бягащите из парка момичета и момчета. Малко хора даряваха телата си за вселяване. Още не бе така разпространено, но все пак имаше и по-напреднали в това. Близките трудно го преживяваха, разбирах ги. Да вземеш тялото на човека, когото са обичали приживе и все още обичат трудно се възприема, но това беше единствената възможност за някои да оцелеем. Разбира се прилагаше се при изключителни мерки за сигурност, тестове и комисии и само по един път. Нямаш право да сменяш няколко тела, да живееш няколко живота, а само един. Новото тяло трябваше идеално да пасва на душата ти по неразбираеми за мен критерии, защото в противен случай казваха, че освен отхвърляне, можело и да полудееш затворен в него, ако не си пасвахте и тогава и за душата ти няма шанс. Затова се преминаваше през редица изследвания многократно, докато те одобрят и за да са сигурни, но винаги имаше няколко процента риск. Не ми пукаше, исках новото тяло повече от всичко. Исках да мога да тичам отново, исках да изкача върхове, исках да преплувам морето, исках да обиколя света. Исках да...

Моето тяло ме влудяваше, ставаше по-зле с всеки ден, въпреки грижите. Бях му станала роб и копнеех за свобода.

Телефонът ми ме извади от унеса, звънеше... Вдигнах.

- Ало.

- Разбрах, че търсиш тяло?

Нямаше изписан номер, не познавах и гласа отсреща. Сепнах се, не знаех кой е, не знаех какво да отговоря. Можеше да е всеки, търговията на черно беше строго забранена. След минута казах..

- Да, търся тяло.

- Имам тяло. Да се срещнем след час, до магазина на Мот. - и затвори.

Имаше тяло, тяло за мен? Това шега ли беше, само няколко минути след, като питах Мот, който нямаше нищо. Какво щях да правя цял час, щях да отида, щях да скоча нямах какво да губя. Дробът ме болеше при всяко вдишване проклетникът, стисках зъби докато се добера до пейка за да седна. Трябваше да се успокоя и да не позволявам на болката и желанието ми за живот да замъглят ума ми за трезва преценка на ситуацията. Усещах, че не е номер, нямаше да е номер, това е, това щеше да е моето ново тяло. Гласът звучеше наистина сериозен и твърд. Оставаше половин час, не бях далече. Надигнах се и тръгнах отново към Мот бавно режейки си части от въздуха поемайки ги жадно.

Погледнах приетите обаждания, бяха минали 55 минути откакто непознатият ми се обади. Оглеждах се на всички посоки, сърцето ми туптеше чак в ушите ми, чувах го бум-бум-бум.

Към мен вървеше човек, чието лице не виждах, беше с качулка и се спря до мен, чух същият глас, който бе на телефона.

- Бях в магазина. Чух те, като попита момчето. Аз съм твоето тяло. Аз съм това, което търсиш. Напълно здрав.

Свали качулката и застана изправен и ужасно сериозен пред мен.

- Но... как така, ти си жив, не може да....

- Скоро няма да съм. - каза с твърдост. Искам да ти дам тялото си, аз не го искам, не искам този живот. Ти може да го използваш по-добре от мен. Сигурен съм в това.

- Не искаш този живот? Ти луд ли си по дяволите, какви ги говориш? - ярост заигра в гласа ми и по лицето. Не искал този живот. Хората се борят за всяка глътка, за всяко движение, а той не искал този живот и го подарява все едно е кутия с бонбони, просто така.

Замълчах. И той не продума, сякаш изобщо не ме чу, беше го решил.

- Добре! - казах без повече да мисля. По дяволите ще взема тялото ти. Нищо, че си мъж, ако тестовете съвпаднат, ако моята мъжка страна се свърже с твоята няма да има никакъв проблем. Ще бъда мъж, но ще съм силна, жива и ще смачкам слабостите си в едната си длан. Приемам! Приемам!

- Ела с мен, всичко съм обмислил, имам познат лекар, който е готов да ми направи услуга. Но само да си казала на някой... - изгледа ме студено. Само да си казала на някой... Ще го направим, малко преди сърцето ми да спре, точно преди да се увреди. Ще ми бие инжекция право в сърцето, когато то спре ще съм мъртъв за няколко минути, душата ми ще се отдели, тогава твоята ще влезе - обясняваше ми докато вървяхме. Ясно?

Едва дишах, всичко ме болеше.
- Мамка му ясно е, ясно е...- казах.
Нищо не ми беше ясно, но исках това на всяка цена. Аз и моето бъдещо ново тяло се отправихме към мястото, на което докторът щеше да извърши процедурата. Към моят нов живот...

Драскотина 35-та "Игра на сънища"

- Слагай един кец и да тръгваме! - тя метна обувките в лицето му и добави... Не ми се седи повече тук, а и нямаме много време! 

 - Морето, далече ли е? Тази пустиня сякаш край няма. - изфъфли момчето.

 "Японска череша" го погледна изпод вежди, върза косата си на опашка и запита: 

 - Ти... колко можеш да вървиш...? И това не е пустиня, а плаж. Да-а-а-а, вижда се, че не си от тук. Ще ме носиш ... защото аз ... се уморявам. А морето е в съня ти и ако се напънеш малко, ще стигнем по-бързо от колкото си мислиш. - щракна с пръсти тя пред лицето му.

- Искаш да кажеш, че ако си мисля за морето много силно, ще стигнем бързо?- учуден избърса потта от челото си. Сънувам ли??

- Хубаво е, че си от схватливите - потупа го "японска череша" леко по главата като на шега. На предишните им отне твърде много време да хванат нишката и времето им изтече посредата ... Не беше интересно - каза тя и направи отегчена физиономия. Умряха от топлинен удар, но ще те видим тебе. Имам надежда за теб. Аз ще ти помагам, разбира се. По пътя ще срещнеш няколко изкушения и ако не им устоиш, нищо чудно и ти да свършиш така ... Печен! Схващаш ли?? - оголи зъби в нещо, което напомняше на усмивка.

Седем секунди по-късно...

- Какво правиш.... не мога да плувам идиот такъв!!! - давещо крещеше момичето и удряше по повърхността на водата. 

- Стига бе! Та ти нали си русалка, как е възмоно да не плуваш?? А и не ти вярвах, че само като си помисля за морето и то ще ни залее. - натърти той.

Прииждаше вълна след вълна, къдричките от бяла пяна влизаха в носа и устата й и бълбукащото й гърлено ридание се сливаше с шума на водата. 

- По дяволите иди..блблблб такъв, може би ...блблблб си и от останалите.... - опитваше се да изкрещи тя за да я чуе преди да е потънала изцяло.

Водата се отдръпна и се озоваха отново на сред пясъка, мокри, с водорасли в косите и по устните. 

- Стига си ме наричала идиот, не съм искал да те удавя и не съм по-зле от "другите"! - ухили се той, махайки медузи и водорасли от косата й. Как я направи тази магия? Значи ти можеш да контролираш сънищата и желанията ми??

- Трябва! Иначе иди... - намръщи се тя, без да продължава думата... хора, като тебе ще затрият играта още в самото й начало. Намесвам се, САМО в редки ситуации, като тази например... Не исках да се удавя. - замълча сърдито и след малко добави стростнато - И не съм русалка!!! 

- Чакай... значи сме в един вид... сън-игра, така ли?

- Хм... ами нещо такова, и аз не знам всичко, какво си мислиш... Знам само, че аз съм в главата ти и ти си в моята. Но в момента играем твоята... сън-игра - изхълца тя и се тупна по гърдите..

Момчето съблече мократа си тениска и изцеди водата от нея, изведнъж пред погледа му насред пясъка се появи врата. Той направи няколко крачки и докато момичето извика Не, той я бе отворил... Тъкмо надникна зад нея и усети как някой го ощипа силно и издърпа грубо за лакътя.

- Ауууу, ооох!

- Хей... кой ти дава право да надничаш там?? Това е мое! - застана с гръб към вратата тя, държейки силно дръжката. - Едно от изкушенията те покори... знаех си, че ще отвориш тази врата, веднага щом я зърнеш... прекалено си любопитен.
Момичето поклащаше неодобрително глава и го дърпаше по-далеч от първото изкушение, докато той сочеше и заекваше опитвайки се да каже нещо.

- Но там.... там... - измънка изчервен той... Там бяхме аз и ти... Голи!? 

Очите му я гледаха с шаващ по тялото й размътен поглед.

- Така е! - спокойно изрече "японска череша". Това е моята сън-игра, тя ще те изкушава по пътя и аз не мога да го променя, само трябва да те... един вид, опазя от нея... Но виждам, че няма да е никак лесно. - изрече изкривявайки физиономия. Трябва да слушаш инстинктите си и да прецениш какво да правиш, когато насред нищото се появи нещо за което ТИ не си си помислил. Това са моите мисли, които навлизат в твоята сън-игра. Сега разбра ли? - попита го сериозно тя.
"Японска череша" отвори тефтера си и отбеляза точка срещу "Провал ниво 1"
- Имаш още три нива, в които гледай да не се проваляш. Заложила съм на теб и този път искам да спечеля, но няма цялата игра да я изкарам аз! Така, че - стягай се.