Драскотина 36-та "Ново тяло"

- Мот, да ти се намира някое здраво силно тяло тук някъде? - каза с тъжна усмивка момичето.

- Защо? Какво му е на твоето? - попита момчето почесвайки се по веждата с недоумение.

- Изоставя ме...

- Да ти кажа, отдавна не сме получавали нищо ново. А тези, които имаме няма да ти подхождат. Едва ли ще се чувстваш удобно в тях. Здрави са, но са стари.

- Моля те, ако получите нещо, веднага ми се обади. Важно е, разбираш ли... Не знам още колко мога да го удържа. - погледна го с надежда и затвори вратата на магазина зад гърба си.

Излязах от магазина и поех много бавно по улицата гледайки бягащите из парка момичета и момчета. Малко хора даряваха телата си за вселяване. Още не бе така разпространено, но все пак имаше и по-напреднали в това. Близките трудно го преживяваха, разбирах ги. Да вземеш тялото на човека, когото са обичали приживе и все още обичат трудно се възприема, но това беше единствената възможност за някои да оцелеем. Разбира се прилагаше се при изключителни мерки за сигурност, тестове и комисии и само по един път. Нямаш право да сменяш няколко тела, да живееш няколко живота, а само един. Новото тяло трябваше идеално да пасва на душата ти по неразбираеми за мен критерии, защото в противен случай казваха, че освен отхвърляне, можело и да полудееш затворен в него, ако не си пасвахте и тогава и за душата ти няма шанс. Затова се преминаваше през редица изследвания многократно, докато те одобрят и за да са сигурни, но винаги имаше няколко процента риск. Не ми пукаше, исках новото тяло повече от всичко. Исках да мога да тичам отново, исках да изкача върхове, исках да преплувам морето, исках да обиколя света. Исках да...

Моето тяло ме влудяваше, ставаше по-зле с всеки ден, въпреки грижите. Бях му станала роб и копнеех за свобода.

Телефонът ми ме извади от унеса, звънеше... Вдигнах.

- Ало.

- Разбрах, че търсиш тяло?

Нямаше изписан номер, не познавах и гласа отсреща. Сепнах се, не знаех кой е, не знаех какво да отговоря. Можеше да е всеки, търговията на черно беше строго забранена. След минута казах..

- Да, търся тяло.

- Имам тяло. Да се срещнем след час, до магазина на Мот. - и затвори.

Имаше тяло, тяло за мен? Това шега ли беше, само няколко минути след, като питах Мот, който нямаше нищо. Какво щях да правя цял час, щях да отида, щях да скоча нямах какво да губя. Дробът ме болеше при всяко вдишване проклетникът, стисках зъби докато се добера до пейка за да седна. Трябваше да се успокоя и да не позволявам на болката и желанието ми за живот да замъглят ума ми за трезва преценка на ситуацията. Усещах, че не е номер, нямаше да е номер, това е, това щеше да е моето ново тяло. Гласът звучеше наистина сериозен и твърд. Оставаше половин час, не бях далече. Надигнах се и тръгнах отново към Мот бавно режейки си части от въздуха поемайки ги жадно.

Погледнах приетите обаждания, бяха минали 55 минути откакто непознатият ми се обади. Оглеждах се на всички посоки, сърцето ми туптеше чак в ушите ми, чувах го бум-бум-бум.

Към мен вървеше човек, чието лице не виждах, беше с качулка и се спря до мен, чух същият глас, който бе на телефона.

- Бях в магазина. Чух те, като попита момчето. Аз съм твоето тяло. Аз съм това, което търсиш. Напълно здрав.

Свали качулката и застана изправен и ужасно сериозен пред мен.

- Но... как така, ти си жив, не може да....

- Скоро няма да съм. - каза с твърдост. Искам да ти дам тялото си, аз не го искам, не искам този живот. Ти може да го използваш по-добре от мен. Сигурен съм в това.

- Не искаш този живот? Ти луд ли си по дяволите, какви ги говориш? - ярост заигра в гласа ми и по лицето. Не искал този живот. Хората се борят за всяка глътка, за всяко движение, а той не искал този живот и го подарява все едно е кутия с бонбони, просто така.

Замълчах. И той не продума, сякаш изобщо не ме чу, беше го решил.

- Добре! - казах без повече да мисля. По дяволите ще взема тялото ти. Нищо, че си мъж, ако тестовете съвпаднат, ако моята мъжка страна се свърже с твоята няма да има никакъв проблем. Ще бъда мъж, но ще съм силна, жива и ще смачкам слабостите си в едната си длан. Приемам! Приемам!

- Ела с мен, всичко съм обмислил, имам познат лекар, който е готов да ми направи услуга. Но само да си казала на някой... - изгледа ме студено. Само да си казала на някой... Ще го направим, малко преди сърцето ми да спре, точно преди да се увреди. Ще ми бие инжекция право в сърцето, когато то спре ще съм мъртъв за няколко минути, душата ми ще се отдели, тогава твоята ще влезе - обясняваше ми докато вървяхме. Ясно?

Едва дишах, всичко ме болеше.
- Мамка му ясно е, ясно е...- казах.
Нищо не ми беше ясно, но исках това на всяка цена. Аз и моето бъдещо ново тяло се отправихме към мястото, на което докторът щеше да извърши процедурата. Към моят нов живот...

Драскотина 35-та "Игра на сънища"

- Слагай един кец и да тръгваме! - тя метна обувките в лицето му и добави... Не ми се седи повече тук, а и нямаме много време! 

 - Морето, далече ли е? Тази пустиня сякаш край няма. - изфъфли момчето.

 "Японска череша" го погледна изпод вежди, върза косата си на опашка и запита: 

 - Ти... колко можеш да вървиш...? И това не е пустиня, а плаж. Да-а-а-а, вижда се, че не си от тук. Ще ме носиш ... защото аз ... се уморявам. А морето е в съня ти и ако се напънеш малко, ще стигнем по-бързо от колкото си мислиш. - щракна с пръсти тя пред лицето му.

- Искаш да кажеш, че ако си мисля за морето много силно, ще стигнем бързо?- учуден избърса потта от челото си. Сънувам ли??

- Хубаво е, че си от схватливите - потупа го "японска череша" леко по главата като на шега. На предишните им отне твърде много време да хванат нишката и времето им изтече посредата ... Не беше интересно - каза тя и направи отегчена физиономия. Умряха от топлинен удар, но ще те видим тебе. Имам надежда за теб. Аз ще ти помагам, разбира се. По пътя ще срещнеш няколко изкушения и ако не им устоиш, нищо чудно и ти да свършиш така ... Печен! Схващаш ли?? - оголи зъби в нещо, което напомняше на усмивка.

Седем секунди по-късно...

- Какво правиш.... не мога да плувам идиот такъв!!! - давещо крещеше момичето и удряше по повърхността на водата. 

- Стига бе! Та ти нали си русалка, как е възмоно да не плуваш?? А и не ти вярвах, че само като си помисля за морето и то ще ни залее. - натърти той.

Прииждаше вълна след вълна, къдричките от бяла пяна влизаха в носа и устата й и бълбукащото й гърлено ридание се сливаше с шума на водата. 

- По дяволите иди..блблблб такъв, може би ...блблблб си и от останалите.... - опитваше се да изкрещи тя за да я чуе преди да е потънала изцяло.

Водата се отдръпна и се озоваха отново на сред пясъка, мокри, с водорасли в косите и по устните. 

- Стига си ме наричала идиот, не съм искал да те удавя и не съм по-зле от "другите"! - ухили се той, махайки медузи и водорасли от косата й. Как я направи тази магия? Значи ти можеш да контролираш сънищата и желанията ми??

- Трябва! Иначе иди... - намръщи се тя, без да продължава думата... хора, като тебе ще затрият играта още в самото й начало. Намесвам се, САМО в редки ситуации, като тази например... Не исках да се удавя. - замълча сърдито и след малко добави стростнато - И не съм русалка!!! 

- Чакай... значи сме в един вид... сън-игра, така ли?

- Хм... ами нещо такова, и аз не знам всичко, какво си мислиш... Знам само, че аз съм в главата ти и ти си в моята. Но в момента играем твоята... сън-игра - изхълца тя и се тупна по гърдите..

Момчето съблече мократа си тениска и изцеди водата от нея, изведнъж пред погледа му насред пясъка се появи врата. Той направи няколко крачки и докато момичето извика Не, той я бе отворил... Тъкмо надникна зад нея и усети как някой го ощипа силно и издърпа грубо за лакътя.

- Ауууу, ооох!

- Хей... кой ти дава право да надничаш там?? Това е мое! - застана с гръб към вратата тя, държейки силно дръжката. - Едно от изкушенията те покори... знаех си, че ще отвориш тази врата, веднага щом я зърнеш... прекалено си любопитен.
Момичето поклащаше неодобрително глава и го дърпаше по-далеч от първото изкушение, докато той сочеше и заекваше опитвайки се да каже нещо.

- Но там.... там... - измънка изчервен той... Там бяхме аз и ти... Голи!? 

Очите му я гледаха с шаващ по тялото й размътен поглед.

- Така е! - спокойно изрече "японска череша". Това е моята сън-игра, тя ще те изкушава по пътя и аз не мога да го променя, само трябва да те... един вид, опазя от нея... Но виждам, че няма да е никак лесно. - изрече изкривявайки физиономия. Трябва да слушаш инстинктите си и да прецениш какво да правиш, когато насред нищото се появи нещо за което ТИ не си си помислил. Това са моите мисли, които навлизат в твоята сън-игра. Сега разбра ли? - попита го сериозно тя.
"Японска череша" отвори тефтера си и отбеляза точка срещу "Провал ниво 1"
- Имаш още три нива, в които гледай да не се проваляш. Заложила съм на теб и този път искам да спечеля, но няма цялата игра да я изкарам аз! Така, че - стягай се.

Драскотина 34-та "Гневът на Анна"

- Говорим за една друга раса господа, за ниво далеч по.... - продължаваше да се надвиква с масата развълнува ли се професори, Анна. Моля ви господа , запазете тишина искам да ви обясня как действа принципа на... Беше невъзможно в момента една жена да надвика около шейсет мъже на преклонна възраст. Реши да не хаби сили и просто да се оттегли, докато се поуспокоят. Прибра набързо листите си и слезе от подиума - никой и не забеляза това. Бяха улисани в спорове един с друг. Кой с кого беше, вече нямаше значение, всеки имаше различно виждане за идеята и искаше да наложи своето. Никой никого не слушаше.

- Боже какво направих... - мислеше си Анна, докато обличаше сакото си. Излезе тихо от залата и се запъти към дома си и без това закъсняваше за уроците си по чело. Обичаше да свири на чело, това я караше да бъде спокойна поне през повечето време. Работата й в лабораторията понякога бе много натоварваща. Живееше с още пет души в малък апартамент, заплатата в университета не й стигаше до никъде, така че бе принудена за сега да дели апартамента с още хора. Отключи вратата и я бутна с рамо за да се отвори, по главата й се посипа мазилка. Анна погледна нагоре и видя, че вратата отново не е поправена. Но сега нямаше време да се занимава и с това. Прибра прилежно научиния си доклад в бюрото под ключ и грабна челото, което лежеше на леглото й. Беше извън калъфа, в който го бе оставила последния път. Окото и леко трепна, усещаше как гневът насъбирал се през целия ден всеки миг може да ескалира. В другата стая всички се хилеха, разказваха си нещо и си припяваха някаква песен. Тя отвори рязко вратата и с дълбок глас бавно попита сбралата се тълпа - пак  явно имаха "гости", от тези които често не знаят кога да си тръгнат.

- Кой?

Всички вдигнаха поглед към нея смълчани. Някой извика понтирайки я и посочи произволен човек от събралите се в стаята с показалеца си.

- Ти?! И избухнаха в смях. Бяха пушили и всичко в този момент им звучеше смешно.

Анна беше готина. Тя беше от готините, дивите момичета, не беше загубенячка, но бе и същевременно много умна и начетена, затова по принцип гледаха да се държат с нея добре, като изключим моментите, когато бяха напушени, тогава нищо не можеше да ги спре да се държат както си искат, с когото си искат. 

- Кой? - без капка усмивка повтори тя. Кой... е пипал челото ми? Забранила съм да се пипа от когото и да е освен мен! Кой беше? - гласът й започваше да звучи толкова ледено, че едно от момчетата потръпна.

- Анна, какво толкова, исках само да го покажа на Дес. Сори! - опита се да се извини Антон. Дес каза, че и тя може да свири на чело и искаше да го пробва. Обаче после го обърна, като китара ... - момчето се разсмя и всички тихо му пригласяха ... И ... и тя започна да дрънка на него, като Джеймс Хедфийлд. Казвам ти трябваше да видиш това. Избухна бурен смях, единствената, която не се смееше изобщо беше Анна.

- Скъсали сте една струна. - отрони ледено и замислено.

- Аууу сори, ще ти купя нова... струна - сдържано се опита да каже Антон, но мигом бирата , която преглъщаше излезе през носа му и всички отново се разхилиха.

Анна свали внимателно струната и с лек замах шибна Антон през лицето с нея. Очите му се ококориха, никой не мърдаше, бяха като замръзнали, сякаш дори дъхът им спря за миг. Бузата на момчето бавно прокърви и се отвори. 

- Ауууу... сори - изстена Анна престорено - ще ти купя нова...буза! 

Всички мълчаха, само едно момиче се усети и най-накрая изпищя от гледката на кръвта стичаща се по брадичката и висналата буза на Антон. Анна затръшна вратата и излезе. Вече спокойна закрачи към студиото за репетиции, някак ужасно й бе олекнало. А в очите и присвяткваха пламъчета.