Драскотина 39-та "Чистачката"

Стоях пред автомата за жетони във фоайето и от 5 минути наблюдавах жената, която миеше пода на голямата входна зала на болницата, в която се намирах. Облечена в овехтял и зацапан мръсно бял екип подобен на този на сестрите, но не беше сестра, беше чистачка. Една много много уморена и тъжна жена, чистачка. Гледайки я имах усещането, че върху гърба й тежат всичките 14-сет етажа на сградата и тя е измила всеки един от етажите поне по 2-ва пъти.

Исках да направя нещо... Да! Да направя нещо, нещо за нея. Но се погледнах отстрани - бях по пижама, с домашни чехли, небръснат от седмица и повече, бях станал кожа и кости, не бях спал нормално не помня от кога, а сигурно и смърдях... Единственото, което имах бяха няколко монети, които стисках до болка в ръката си. Такива отрепки като мен е виждала много ...

Погледнах отново стотинките в ръката си, щяха да стигнат за един кроасан и чаша кафе. Нощната смяна е дълга и изтощителна и на пук на всичко, най-големите мизерии стават точно тогава, едва ли ще има време да хапне нещо. Пуснах няколко монети в единия автомат за "храна" и други няколко в автомата за кафе.. Чудех се как ли го предпочита, с мляко или без, със захар или не...?! С кроасан в едната ръка и кафе в другата се отправих към чистачката, която почти приключваше миенето на фоайето.

- Госпожо? - казах - Взех ви кафе и нещо за хапване, знам колко е изтощителна нощната смяна!

Жената се обърна рязко и сърдито заби поглед в мен. Притесних се, дланите ми се изпотиха и за миг щях да изпусна кафето на чистия под.

- Моля ви, вземете ги, защото ще ги изпусна. - казах и леко се усмихнах. - За вас са! - и закимах.

- Имай късмет! - леко кисело изсумтя, сложи дръжката на стирката под мишница и пое кафето и кроасана. - Тъкмо измих!

Отиде до парното под прозореца и ги остави там.

- Имам още малко да довърша и ще те видя какво искаш.

Сурова жена мислех си, дали пък не се обиди... Стоях в края на коридора и се чувствах някак странно, пижамата нямаше джобове не знаех къде да си сложа ръцете. Обърнах се към прозореца, подпрях се на перваза и се загледах навън.

- И какво, обикаляш посред нощите по коридорите и раздаваш храна ли?

Чух леко сърдития глас на чистачката, която се задаваше тътрейки миризливия парцал и кофата с вода.

- Ами не.. аз... - какво да кажех, дожаля  ми за вас и затова го направих? Ако кажех това, сигурно шеще да се обиди, ако още не е.

Тя ме гледаше, аз я гледах и никой не каза нищо. Поех си въздух и отворих уста да кажа нещо, когато тя ме прекъсна и добави.

- Както и да е момче, благодаря. Нямам време да ям на работа, нямам време и да си говоря с тебе, толкова много работа ме чака, че свят да ти се завие. Но съм свикнала. Айде вземи си кроасана и кафето и си отивай в отделението, че да не ти се карат. Някой от сестрите са много лоши.. - и ми намигна. Тупна ме леко по рамото, взе си стирката под мишница и си затътри кофата към стълбището.

По идиотски май не бях се чувствал или поне не си спомнях. След малко се обърна и се провикна.

- На кой етаж си, кое отделение?

- На 10-тия, 2-ра клиника в ляво, 1026-та стая.

- Добре - каза и се усмихна изкачвайки се по стълбите.

Взех си кроасана,  кафето изхвърлих и се отправих към асансьорите. Е, телевизия нямаше да гледам, но щях да хапна. 

Тази нощ дори не усетих как съм заспал. Спах спокойно и дълбоко.

Драскотина 38-ма "Златната маска"

Сокът от круша се стичаше по брадичката й докато отхапваше парченцето плод, а думата която неспираше да се върти в главата й бе отхвърляне. Опитваше се да отхвърли мислите за ранна смърт, но това я преследваше и денем и нощем. Това момиче си беше изкопало дълбока яма и бе скочило вътре в нея, като непрекъснато хвърляше върху себе си от студената черна пръст, а мравките лазеха по цялата й кожа. Все още жива, тя се чувстваше мъртва отвътре, бездиханна. Светът вече нямаше цвят, храната нямаше вкус, лицата нямаха образ, хората нямаха имена. Съществуваше само безвкусна лепкава и слузеста тъга обгърнала всяка част от малкото й крехко тяло....

Днес на излизане от вкъщи бе забравила да сложи маската, просто я остави да виси на закачалката до вратата и излезе. Всеки един, с който се разминеше по улицата ококорваше очи, обръщаше се след нея и пристъп на паника се надигаше у него, задържаха погледа си повече от приличното време, устните се изкривяваха в опит за крясък, но дори и той не излизаше, уплашен да се срещне с момичето от улицата. Спря се пред будка за вода, вдигна очи и помоли момчето за една малка бутилка. Той нададе лек стон и бутна към нея целия стек с бутилирана вода и побягна в обратна посока. Игрег взе една бутилка и остави пари на плота, сякаш нищо не се е случило. Продължи пътя си, като отпиваше на малки бавни глътки. Докато ровеше за нещо из чантата си се блъсна в някого, беше Хикс. Той я хвана за ръката и я разтърси.

- Какво правиш Игрег, полудя ли? Не бива да излизаш без маската, искаш всички да откачат ли? Къде ти е ума? Целият ужас, болка и тъга са избили на лицето ти. Всичко се е смесило и разтекло. 

- О, забравила съм я вкъщи. - притесни се Игрег и покри лицето си с шепи.

- Тръгвай с мен обратно, трябва да скрием това лице веднага! - ядосано я задърпа Хикс.

Прибра я в дома й, внимателно постави маската на главата й, като приглади добре всяка малка неравност и гънка. От там вече го гледаше едно бяло лице с прасковени бузи, топли кафяви очи и плътни червени устни със застинала очарователна усмивка върху тях. 

- Никога повече да не си я свалила, чуваш ли, особено като излизаш навън! - заповяда й Хикс. Никой не е длъжен да вижда и търпи истинското ти лице. Никога, никой Игрег. Запомни!

Момичето кимна няколко пъти с глава и понесе усмивката си отново през вратата. На улицата всички й се усмихваха приветливо, момчетата искаха номерът на телефона й, децата искаха да си играят с нея. Предлагаха й безплатни рекламни материали, напитки и храни. Никой не бягаше уплашен, никой не крещеше, никой не я гледаше странно. 

Но маската тежеше, лицето под нея щипеше и туптеше от болка. Но душата на Игрег отвътре изгаряше, но тялото се превиваше, защото на лицето можеше да сложи най-красивата си маска, но за душата такава маска не съществуваше.

Докато разговаряше с всички усмихващи се и мили хора около нея, в главата й кънтяха думите на Хикс. "Никога повече да не си я свалила, чуваш ли, никой не е длъжен да вижда и търпи истинското ти лице! Никой, никога Игрег! Запомни! " 

Драскотина 37-ма "Звяр"

Къщата беше тиха и празна, снощи никой не пожела Лека нощ, а днес никой не поздрави с Добро утро. Никой не получи целувка, кафе и закуска. От отворената врата лъхаше силен хлад, май бяха забравили климатика усилен. Явно бяха тръгнали набързо. Защо ли? 

- Ей ти там, какво зяпаш? - ядосано попита някакъв човек от двора на съседна къща.

Този тип на мен ли говори? Извърнах глава към него и го погледнах, но не казах нищо, след което продължих да гледам към къщата и да се чудя какво ли се е случило там.

- Питам те какво зяпаш, ей чуваш ли ме? - изкрещя отново.

- Какво искаш за Бога, просто си гледам. - отговорих и пъхнах ръце в джобовете си. Забранено ли е? - извиках, не че питах, а просто исках да звуча нахакано. Мразя да ми крещят особено пък някакви непознати. Къщата беше на приятелката ми Яна, местеха се вече за трети път до колкото ми беше казвала и всеки път така набързо. Ще изчакам няколко дни и тя ще ми се обади да ми каже къде са. Баща й се занимаваше май с нещо незаконно, майка й пък имаше все един такъв уплашен поглед, като на заслепена сърна. Много странна жена, беше мила, но странна. То за някои от приятелите ми и аз бях странна, но тя беше различно странна, наистина. Останах загледана още малко и поех към парка. На тръгване хвърлих един поглед на чичката, който се беше втренчил в мен с присвити очи. В този квартал всички ли са смахнати? Вървях с ръце в джобовете, майка ми все ми се караше да не го правя, не подхождало на момиче. Подритвах капачка от бира по пътя и си мислех за Яна. Мъчно ми беше, кой знае къде са отишли този път. Яна е страхотно момиче, от тези за които наистина се радваш, че ги познаваш. Разбираше ме и можехме да си говорим с часове. Обаче беше малко потайна, може би заради баща си и майка си и това, с което се занимаваха, поне така си мислех аз. Извадих телефона си и за на път към вкъщи реших аз да й звънна, никога не съм се славела с търпението си. Тоест аз нямам такова, затова и прецаквах изненади и други яки неща. Набрах номера, който имах.

- Телефонът е изключен или извън обхват! - изписка механичният глас. Разбира се, какво си мислех, че ще ми вдигне ли... Затворих и след малко набрах Явор, той почти винаги знаеше всичко, беше от откачалките, които висяха по цел ден ако можеше и по цяла нощ във фейсбук и сякаш следеше всички.

- М к'во? - изфъфли Явор.
Не обичах да му звъня, не го харесвах. Винаги говореше, като кретен и сигурно пак се беше зомбирал, обаче се славеше като куче търсач.

- Здрасти Яворе, да знеш нещо за Яна? - опитах се да звуча любезно и безгрижно.

- М не, к'во да знам?! Що? 

- Ами... телефонът й е изключен и у тях няма никой... и се чудех дали не знаеш нещо? - казах все така спокойна. Кого заблуждавах гласът ми започваше да попада във високите тонове.

- Ся ше скивам - засмя се и след малко добави - Ми фейса й е изтрит. Сорииии, ама ше потърся нещо. Да ти се обадя ли ако намеря? - измляска по телефона.

- Да! Чао. - затворих и мушнах телефона в джоба си. Бях стигнала до нас и отключих вратата, днес щях да съм сама, майка ми беше на екскурзия и къщата беше тъмна. Не обичах да стоя сама, не че ме беше страх, просто не обичах да съм напълно сама. Тогава виках Яна да ми прави компания.  Влязох вкъщи и светнах лампата в коридора. Изпищях на умряло. Яна седеше на пода и ме гледаше с уплашени очи, цялата в кръв. В мига, в който сърцето ми малко се успокои успях да кажа нещо от пресъхналата си уста.

- Яна?!? Божичко, какво ти е? Добре ли си? 

- Изядох ги, Вал... Изядох ги. - хленчеше Яна и сълзи и сополи се сливаха в едно в устата й.

- Какво? Какво говориш Яна, какво си изяла? - объркано питах аз като се опитвах да я прегърна.

- Изядох ги, Вал... мама и татко.. Аз ги изядох, Вал...изядох... - продължаваше да крещи и хленчи.

- Яна? Яна?! - виках й и я ударих силно през лицето да се съвземе. Яна, какво си взела, някакви хапчета ли, кой ти ги даде, какво говориш? Ела на себе си Яна!! - разтресох я и пак я ударих силно. Защо я удрях по дяволите и аз не можех да разбера, но така бях гледала да правят по филмите. 

- Нещо ми става Вал, понякога нещо ми става... 

Пуснах я и се отдръпнах от нея, погледнах я така сякаш за първи път я виждах. И наистина беше за първи път. Яна започна да променя образа си, очите и се разшириха, ръцете й започнаха да се изкривяват и се чу звук, като от чупене на кости. Зъбите й се удължиха и устата й се изкриви.

- Господи Яна... какво...- не можах да довърша изречението си, Яна се превръщаше в животно... А аз се бях вцепенила и бях сама в къщата... Телефонът ми звънеше от задния джоб...

Дзъррр-дзърр-дзъррр...