Сокът от круша се стичаше по брадичката й докато отхапваше парченцето плод, а думата която неспираше да се върти в главата й бе отхвърляне. Опитваше се да отхвърли мислите за ранна смърт, но това я преследваше и денем и нощем. Това момиче си беше изкопало дълбока яма и бе скочило вътре в нея, като непрекъснато хвърляше върху себе си от студената черна пръст, а мравките лазеха по цялата й кожа. Все още жива, тя се чувстваше мъртва отвътре, бездиханна. Светът вече нямаше цвят, храната нямаше вкус, лицата нямаха образ, хората нямаха имена. Съществуваше само безвкусна лепкава и слузеста тъга обгърнала всяка част от малкото й крехко тяло....
Днес на излизане от вкъщи бе забравила да сложи маската, просто я остави да виси на закачалката до вратата и излезе. Всеки един, с който се разминеше по улицата ококорваше очи, обръщаше се след нея и пристъп на паника се надигаше у него, задържаха погледа си повече от приличното време, устните се изкривяваха в опит за крясък, но дори и той не излизаше, уплашен да се срещне с момичето от улицата. Спря се пред будка за вода, вдигна очи и помоли момчето за една малка бутилка. Той нададе лек стон и бутна към нея целия стек с бутилирана вода и побягна в обратна посока. Игрег взе една бутилка и остави пари на плота, сякаш нищо не се е случило. Продължи пътя си, като отпиваше на малки бавни глътки. Докато ровеше за нещо из чантата си се блъсна в някого, беше Хикс. Той я хвана за ръката и я разтърси.
- Какво правиш Игрег, полудя ли? Не бива да излизаш без маската, искаш всички да откачат ли? Къде ти е ума? Целият ужас, болка и тъга са избили на лицето ти. Всичко се е смесило и разтекло.
- О, забравила съм я вкъщи. - притесни се Игрег и покри лицето си с шепи.
- Тръгвай с мен обратно, трябва да скрием това лице веднага! - ядосано я задърпа Хикс.
Прибра я в дома й, внимателно постави маската на главата й, като приглади добре всяка малка неравност и гънка. От там вече го гледаше едно бяло лице с прасковени бузи, топли кафяви очи и плътни червени устни със застинала очарователна усмивка върху тях.
- Никога повече да не си я свалила, чуваш ли, особено като излизаш навън! - заповяда й Хикс. Никой не е длъжен да вижда и търпи истинското ти лице. Никога, никой Игрег. Запомни!
Момичето кимна няколко пъти с глава и понесе усмивката си отново през вратата. На улицата всички й се усмихваха приветливо, момчетата искаха номерът на телефона й, децата искаха да си играят с нея. Предлагаха й безплатни рекламни материали, напитки и храни. Никой не бягаше уплашен, никой не крещеше, никой не я гледаше странно.
Но маската тежеше, лицето под нея щипеше и туптеше от болка. Но душата на Игрег отвътре изгаряше, но тялото се превиваше, защото на лицето можеше да сложи най-красивата си маска, но за душата такава маска не съществуваше.
Докато разговаряше с всички усмихващи се и мили хора около нея, в главата й кънтяха думите на Хикс. "Никога повече да не си я свалила, чуваш ли, никой не е длъжен да вижда и търпи истинското ти лице! Никой, никога Игрег! Запомни! "
