Драскотина 37-ма "Звяр"

Къщата беше тиха и празна, снощи никой не пожела Лека нощ, а днес никой не поздрави с Добро утро. Никой не получи целувка, кафе и закуска. От отворената врата лъхаше силен хлад, май бяха забравили климатика усилен. Явно бяха тръгнали набързо. Защо ли? 

- Ей ти там, какво зяпаш? - ядосано попита някакъв човек от двора на съседна къща.

Този тип на мен ли говори? Извърнах глава към него и го погледнах, но не казах нищо, след което продължих да гледам към къщата и да се чудя какво ли се е случило там.

- Питам те какво зяпаш, ей чуваш ли ме? - изкрещя отново.

- Какво искаш за Бога, просто си гледам. - отговорих и пъхнах ръце в джобовете си. Забранено ли е? - извиках, не че питах, а просто исках да звуча нахакано. Мразя да ми крещят особено пък някакви непознати. Къщата беше на приятелката ми Яна, местеха се вече за трети път до колкото ми беше казвала и всеки път така набързо. Ще изчакам няколко дни и тя ще ми се обади да ми каже къде са. Баща й се занимаваше май с нещо незаконно, майка й пък имаше все един такъв уплашен поглед, като на заслепена сърна. Много странна жена, беше мила, но странна. То за някои от приятелите ми и аз бях странна, но тя беше различно странна, наистина. Останах загледана още малко и поех към парка. На тръгване хвърлих един поглед на чичката, който се беше втренчил в мен с присвити очи. В този квартал всички ли са смахнати? Вървях с ръце в джобовете, майка ми все ми се караше да не го правя, не подхождало на момиче. Подритвах капачка от бира по пътя и си мислех за Яна. Мъчно ми беше, кой знае къде са отишли този път. Яна е страхотно момиче, от тези за които наистина се радваш, че ги познаваш. Разбираше ме и можехме да си говорим с часове. Обаче беше малко потайна, може би заради баща си и майка си и това, с което се занимаваха, поне така си мислех аз. Извадих телефона си и за на път към вкъщи реших аз да й звънна, никога не съм се славела с търпението си. Тоест аз нямам такова, затова и прецаквах изненади и други яки неща. Набрах номера, който имах.

- Телефонът е изключен или извън обхват! - изписка механичният глас. Разбира се, какво си мислех, че ще ми вдигне ли... Затворих и след малко набрах Явор, той почти винаги знаеше всичко, беше от откачалките, които висяха по цел ден ако можеше и по цяла нощ във фейсбук и сякаш следеше всички.

- М к'во? - изфъфли Явор.
Не обичах да му звъня, не го харесвах. Винаги говореше, като кретен и сигурно пак се беше зомбирал, обаче се славеше като куче търсач.

- Здрасти Яворе, да знеш нещо за Яна? - опитах се да звуча любезно и безгрижно.

- М не, к'во да знам?! Що? 

- Ами... телефонът й е изключен и у тях няма никой... и се чудех дали не знаеш нещо? - казах все така спокойна. Кого заблуждавах гласът ми започваше да попада във високите тонове.

- Ся ше скивам - засмя се и след малко добави - Ми фейса й е изтрит. Сорииии, ама ше потърся нещо. Да ти се обадя ли ако намеря? - измляска по телефона.

- Да! Чао. - затворих и мушнах телефона в джоба си. Бях стигнала до нас и отключих вратата, днес щях да съм сама, майка ми беше на екскурзия и къщата беше тъмна. Не обичах да стоя сама, не че ме беше страх, просто не обичах да съм напълно сама. Тогава виках Яна да ми прави компания.  Влязох вкъщи и светнах лампата в коридора. Изпищях на умряло. Яна седеше на пода и ме гледаше с уплашени очи, цялата в кръв. В мига, в който сърцето ми малко се успокои успях да кажа нещо от пресъхналата си уста.

- Яна?!? Божичко, какво ти е? Добре ли си? 

- Изядох ги, Вал... Изядох ги. - хленчеше Яна и сълзи и сополи се сливаха в едно в устата й.

- Какво? Какво говориш Яна, какво си изяла? - объркано питах аз като се опитвах да я прегърна.

- Изядох ги, Вал... мама и татко.. Аз ги изядох, Вал...изядох... - продължаваше да крещи и хленчи.

- Яна? Яна?! - виках й и я ударих силно през лицето да се съвземе. Яна, какво си взела, някакви хапчета ли, кой ти ги даде, какво говориш? Ела на себе си Яна!! - разтресох я и пак я ударих силно. Защо я удрях по дяволите и аз не можех да разбера, но така бях гледала да правят по филмите. 

- Нещо ми става Вал, понякога нещо ми става... 

Пуснах я и се отдръпнах от нея, погледнах я така сякаш за първи път я виждах. И наистина беше за първи път. Яна започна да променя образа си, очите и се разшириха, ръцете й започнаха да се изкривяват и се чу звук, като от чупене на кости. Зъбите й се удължиха и устата й се изкриви.

- Господи Яна... какво...- не можах да довърша изречението си, Яна се превръщаше в животно... А аз се бях вцепенила и бях сама в къщата... Телефонът ми звънеше от задния джоб...

Дзъррр-дзърр-дзъррр...